Выбрать главу

— Аз се надявах на това — каза Поаро.

Жаклин кимна.

— Да, за него така би било по-добре.

— Не исках да кажа това.

Тя погледна мрачното му лице и каза тихо:

— Не ме съжалявайте толкова много, мосю Поаро. Животът ми никога не е бил лек и ако бяхме спечелили, щях да бъда много щастлива и може би за нищо нямаше да съжалявам. Но ето случи се така и сега трябва да плащам. Предполагам, че стюардесата е тук, за да пази да не би да се обеся или тайно да глътна някоя капсула с цианкалий, както става в книгите. Не се безпокойте! Няма да направя това. За Саймън ще бъде по-лесно, ако съм до него.

Поаро се изправи. Жаклин също стана и внезапно прибави с усмивка:

— Спомняте ли си, когато казах, че трябва да следвам звездата си? Вие отговорихте, че това може да е злощастна звезда. И аз казах: „Тази злощастна звезда, тази падаща звезда.“

Той излезе на палубата, а смехът й все още звънтеше в ушите му.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Беше ранно утро, когато пристигнаха в Шелал. Скалите мрачно се извисяваха край водите на Нил.

Поаро прошепна:

— Каква дива страна! До него беше Рейс.

— Е, свършихме работата си — каза той. — Наредих Рикети да бъде свален пръв на брега. Радвам се, че го заловихме. Уверявам ви, че е много хитър. Много пъти ни се изплъзваше. Трябва да намерим носилка за Дойл. Колко бързо призна всичко.

— Това не ме учудва — отговори Поаро. — Той е от онези престъпници, които са много наивни и суетни — когато им докажеш колко са нищожни, веднага рухват! Признават си всичко като децата.

— Заслужава да бъде обесен. Той е безчувствен негодник. Съжалявам за момичето, но нищо не може да се направи.

Поаро поклати глава.

— Хората казват, че любовта оправдава всичко, но това не е вярно. Жени, които могат така силно да обичат, както Жаклин обичаше Саймън Дойл, са много опасни. Така си казах, когато я видях за пръв път: „Това момиче обича прекалено много!“ Така е…

Корнелия Робсън дойде при него.

— О, ние почти пристигнахме — каза тя. И след една-две минути прибави: — Бях при нея.

— При мадмоазел дьо Белфор?

— Да. Помислих си, че за нея е ужасно да бъде затворена с онази стюардеса. Но се боя, че леля Мари много се ядоса.

Мис ван Шойлер крачеше бавно към тях по палубата. Очите й бяха пълни с гняв.

— Корнелия, ти се държа отвратително — отсече тя. — Веднага ще те изпратя в къщи.

Корнелия си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, лельо Мари, но няма да се върна в къщи. Ще се омъжа.

— Най-после поумня — каза рязко възрастната дама.

Фергюсън се появи иззад ъгъла.

— Корнелия, вярно ли? Не може да бъде!

— Истина е — отговори тя. — Ще се омъжа за доктор Беснер. Снощи той поиска ръката ми.

— И защо ще се омъжите за него? Само защото е богат? — запита гневно Фергюсън.

— Не, не заради това — каза с възмущение Корнелия. — Той е мил и знае толкова много. А аз винаги съм се интересувала от болници и болни хора и мисля, че ще живея щастливо с него.

— Искате да кажете, че предпочитате да се омъжите за този отвратителен стар мъж, а не за мен? — попита недоверчиво мистър Фергюсън.

— Да, така е! Вие не сте разумен. С вас никога няма да мога да живея спокойно. И той не е стар. Няма още петдесет години.

— Има шкембе — каза злобно мистър Фергюсън.

— Е, и моите рамене са доста закръглени — сряза го тя. — Външният вид няма значение. Той смята, че наистина бих могла да му помагам в работата, и ще ми обясни всичко за неврозата.

След тези думи тя се отдалечи. Фергюсън попита Поаро:

— Мислите ли, че наистина е решила да направи това?