Нора Робъртс
Смърт край Змийската река
На мама
Знаци
„Навсякъде е никъде.“
1.
Прегрелият шевролет на Рийс Гилмор пърпореше по стръмните хълмове на Ейнджълс Фист. В джоба си младата жена имаше двеста четиридесет и три долара, които вероятно щяха да й стигнат, за да ремонтира колата и да зареди и нея, и себе си. Ако имаше късмет и повредата не бе сериозна, щяха дори да й останат достатъчно пари, за да си плати преспиването тази нощ.
Но след това и по най-оптимистичните си изчисления щеше да фалира.
Рийс изтълкува облаците пара, бълващи изпод капака на мотора, като знак, че трябва да приключи с пътуването за известно време и да си намери работа.
Опита се да се окуражи, че няма никакъв проблем. Малкото градче в щата Уайоминг, сгушено около студеното езеро, не бе по-лошо от което и да било друго. Може би дори по-добро, тъй като тя се нуждаеше точно от открито място като това — безкрайно небе над заснежените върхове на планината Титон, величествени като божества.
Рийс пътуваше към тях от часове и се наслаждаваше на красивите като картина равнини и възвишения. В ранната утрин, когато потегли, не бе имала представа накъде ще я отведе вятърът, но вече бе подминала Коди и Дюбоа и макар да се запита дали да не завие към Джаксън, все пак тръгна на юг.
Очевидно нещо я бе привлякло към това място.
През последните осем месеца бе развила силна вяра в тълкуването на знаци и следването на импулси. „Опасен завой. Хлъзгав път при влажно време.“ Чудесно бе, че някой си правеше труда да сложи тези знаци по пътищата. Другите знаци, които я ръководеха, бяха слънчевите лъчи, падащи под определен ъгъл върху пътя, или пък интересен ветропоказател, насочен на юг.
Ако ветропоказателят й харесаше, тя потегляше смело напред, докато откриеше подходящото място за настроението й в момента. Установяваше се там за няколко седмици или, както се случи в Южна Дакота, за няколко месеца. Намираше си работа, изучаваше района, а после, когато знаците и импулсите й посочеха нещо ново, се устремяваше към него.
Системата й осигуряваше свобода и все по-често успокояваше тревогите и страховете, които я измъчваха. Последните месеци, през които бе живяла съвсем сама, й помогнаха много повече от цяла година терапия.
Е, трябваше да признае, че вероятно и терапията й бе помогнала да се справя със самата себе си всеки ден. И всяка нощ.
А сега я очакваше ново начало.
В най-лошия случай поне няколко дни щеше да се порадва на красивото езеро и планините и да събере достатъчно пари, за да потегли отново на път. Подобно място — знакът съобщаваше за население от 623 души — вероятно се препитаваше от туризъм, заради омайващите гледки и близостта до националния парк.
Сигурно имаше поне един хотел, няколко пансиона и може би ранчо, където градските туристи се опитваха да се вживеят в образите на истински каубои. Вероятно щеше да е забавно да поработи в подобно ранчо. Навярно на драго сърце биха наели някой да чисти, да готви и да върши какво ли не друго. Особено сега, след като пролетното топене бе прогонило страховитата зима.
Тъй като колата й пушеше все по-зловещо, най-важната й задача в момента бе да намери автомонтьор.
Рийс продължи бавно по пътя, който се виеше около голямото езеро. Тук-там все още се виждаха снежни преспи. Дърветата бяха голи, но по езерото вече се движеха лодки. Тя забеляза няколко младежи, издокарани в ярки якета и шапки, в бялото кану, стигнало точно там, където планината се отразяваше във водата.
От другата страна на езерото се намираше деловата част на градчето. Магазин за подаръци и сувенири, малка художествена галерия, банка, поща. И офисът на шерифа.
Рийс насочи пухтящата кола към бакалията, която приличаше на хамбар. Пред магазина двама мъже във фланелени ризи седяха на здрави дървени столове и се наслаждаваха на великолепната гледка към езерото.
Те кимнаха учтиво, когато Рийс паркира и излезе от колата. Единият дори повдигна любезно синьото си кепе, на което пишеше „Бакалия и железария Мак“.
— Май имате сериозен проблем, млада госпожице — отбеляза той.
— Вярно е. Познавате ли някой, който би могъл да ми помогне?
Мъжът се надигна енергично от стола си. Беше едър, с червендалесто лице и доста бръчки в ъгълчетата на дружелюбните кафяви очи. Гласът му бе леко дрезгав.
— Защо първо не вдигнем капака, за да хвърлим едно око? — предложи той.
— Благодаря.
Рийс натисна копчето и мъжът вдигна капака, но отстъпи бързо назад, сякаш стреснат от облаците пара.
По някаква странна причина парата накара Рийс да се засрами, вместо да се притесни.