— Ишкам малко афиши — почна куцият. — Ей като тожи — извади от джоба си сгънат лист розова хартия. Отвори го; редакторът, момчетата и петимата мъже се наведоха да видят. С тлъсти черни букви там пишеше:
показва как си играе със смъртта.
Под покровителството на…
Днес следобед в 2 часа.
ЕЛАТЕ! ЕЛАТЕ! ЕЛАТЕ ВСИЧКИ ДА ВИДИТЕ
КАК ДЕМОН ДЪНКАН ПРЕДИЗВИКВА СМЪРТТА
В СМЪРТОНОСЕН СКОК И СМЪРТ НА КОСЪМ!
— Ишкам ги за един час — каза куцият.
— А какво да се пише тук, на празното място? — попита редакторът.
— Вие какво имате в града?
— Какво имаме ли?
— Чие покровителство? Американшкият легион? Ротарианшки клуб? Търговшка палата?
— Имаме ги и трите.
— Шлед минутка ще ви кажа — рече куцият, — нека се върне партньорът ми.
— Но преди да организирате представлението, трябва да имате гарант, нали? — каза редакторът.
— Естествено. Да не мишлите, че правим безразсъдства без гаранция? Да не мишлите, че скачам от аероплана само за едно петаче?
— Кой ще скача? — попита един от новоприсъединилите се. Беше шофьор на такси.
— Вие не се безпокойте — погледна го куцият. — От вас се ишка да си платите. Платите ли, има да ви скачаме колкото си ишкате.
— Аз просто питах кой от вас е скачачът.
— Питам ли ви аз как ще ми платите, в сребро или в хартия? — сопна се куцият. — Питам ли ви?
— Не — рече шофьорът на такси.
— Относно афишите — намеси се редакторът, — казахте, че ги искате за един час.
— Не можете ли да почнете и да оштавите това мяшто пражно, докато се върне партньорът ми?
— Ами ако не дойде, а ние ги извъртим?
— Е, та аз ли ще бъда виновен?
— Добре — каза редакторът. — Платете си.
— Да не ишкате да плащам, беж да има покровителштво?
— Пък аз не се занимавам с тия работи, защото си имам други — каза редакторът.
— Да почакаме — каза куцият.
Зачакаха.
— През войната летец ли бяхте, мистър? — попита момчето.
Куцият обърна към него дългото си трагично и клето лице.
— Войната ли? Защо ми е трябвало да летя преж войната?
— Помислих си, като ви гледам крака. И капитан Уорън куца, а той е ходил на война. Тогава, значи, го правите само за удоволствие.
— За удоволствие? Какво за удоволствие? Да летя? И таж хубава! Де да ми паднеше сега тожи, дето е открил аеропланите! Мражя ги! Щях да го туря в оная машина на полето и на гърба му щях хиляда пъти да напиша „Недей!“
— Тогава защо го правите? — попита човекът, който бе влязъл с шофьора на таксито.
— Жаради тоя републиканец Кулидж1. Бях търговец, а Кулидж съсипа търговията, съсипа я. Затуй! За удоволствие, а? И таж хубава!
— Предполагам, че имате разрешително — каза вторият новоприсъединил се.
Куцият го погледна.
— Ражрешително ли?
— За аеропланите не се ли иска разрешително?
— О! Ражрешително! За аеропланите. Да се лети. Яшно, ражбирам. Ражбира се. Имаме. Да ви го покажа ли?
— Трябва да го показвате на всеки, който ви поиска.
— Естествено. Ишкате ли да го видите?
— Къде е?
— Къде може да бъде? Жаковано е на аероплана. От властите. Да не мишлите, че е жаковано на мене? Сигурно си мишлите, че трябва да имам и мотор, и крила. На аероплана е. Вжемете такси, идете при аероплана и го вижте.
— Аз имам такси — каза шофьорът.
— Имайте си. Вжемете тожи джентълмен и го закарайте на летището да види ражрешителното на аероплана.
— Ще струва четвърт долар — каза шофьорът. Но куцият не му обърна внимание. Беше се навел над писалището. Видяха, че извади от джоба си пръчковидна дъвка, разви я и я пъхна в устата си. — Казах, че ще струва четвърт долар, мистър — повтори шофьорът.
— Ама вие на мен ли говорите? — каза куцият.
— Разбрах, че искате такси до летището.
— Аз? Жа какво ми е? Притрябвало ми е да ходя на летището. Нали оттам идвам. После аз не ишкам да видя това ражрешително. Виждал съм го. Когато властите го жаковаха на аероплана, аз нали бях там!
II
Капитан Уорън, бившият летец, тъкмо излизаше от магазинчето, където се видели с високия в мръсния комбинезон. Същата вечер, когато самолетът бе вече заминал, капитан Уорън разправяше в бръснарницата:
— Не бях го виждал от четиринайсет години, тоест откак напуснах Англия на път за фронта в седемнайсета година.
„Значи, ти го извъртя тоя лупинг с двама пътника и с тая бръмчилка Хисо от двайста година?“ — викам му аз.