„Друг някой видя ли ме?“ — пита той. И взе да ми разказва; уж стои, а час по час се върти и поглежда през рамо. Болен човек. По едно време един се спря зад гърба му да даде път на две дами, а той, Джок се казва, като се врътна, ще речеш ей-сега ще застреля човека, само дето нямаше револвер. Докато бяхме в кафенето, някой отзад блъсна врата, а мен ми се стори, че цял ще изскочи от глупавите си дрехи. „Малко съм нервен — вика, — ама иначе съм добре.“ Помъчих се да го измъкна оттам и да го заведа у дома на обяд, не ще. Почна нещо да обяснява, че трябвало да се скача, че не можел тъй да яде и прочие. Тръгнахме след това по улицата и като минаваме покрай кафенето, изведнъж вика „Отивам да ям!“, че като се врътна, шмугна се вътре като заек, сяда с гръб към стената и поръчва на Вернън да му донесял нещо, дето най-малко се чака. Изпи три чаши вода, а Вернън му носи още в бутилка от мляко и още не му донесли яденето, презполови водата в бутилката. Като си свали шлема, гледам му косата — доста побеляла, макар че е по-млад от мене. Поне минаваше за по-млад, като бяхме в Канада на обучение. Тогава ми каза от какво бил толкова нервен — от Гинзфарб. Тоя малкия, дето скочи от стълбата.
— Защо, какво се е случило? — попитахме ние. — От какво ги е било страх?
— От инспектори — отвърна Уорън. — Нямали никакви разрешителни.
— Че нали на самолета имаше.
— Да, ама било от друг самолет. Когато Гинзфарб купувал сегашния, някакъв инспектор им забранил всякакви полети. Разрешителното било за друг самолет, но оня се разбил и някой там помогнал на Гинзфарб да се насоса още повече, като му продал това разрешително. Джок бил загубил своето още преди две години, катастрофирал с един голям аероплан, пълен с излетници по случай Четвърти юли2. Двата мотора отказали и той рекъл да кацне. Самолетът малко се посмачкал, прекъснал един петролопровод и всичко щяло да бъде наред, ако някакъв пътник не бил драснал клечка кибрит от страх, било вече на стъмване. Джок не бил чак толкова виновен, но пътниците изгорели до един, а властите са строги. И тъй, нямало как да се вземе друго разрешително. Гинзфарб не се съгласил да плати поне за парашутна карта. И останали без никакви документи. Пипнат ли ги, всички отиват в дранголника.
— Нищо чудно, че му е побеляла косата — рече някой.
— Не било от това — каза Уорън. — Ей-сега ще ви кажа. Та значи, тръгнали те по малките градове, като нашия, разберат на бърза ръка има ли кой да ги хване и като няма, дадат си представлението и офейкат, отиват в друг град. От големите градове стоят настрана. Пристигат, значи, и поръчват афиши, а Джок и другият гледат да хванат подпис от някоя организация, някое местно дружество. На Гинзфарб не давали да се занимава с тая част, защото се заинатявал за сумата, почвал дълги пазарлъци и току-виж изгубят всичко. Затуй с този въпрос се захващали те двамата, вземат колкото могат, а не им ли дадат колкото искал Гинзфарб, баламосвали го до последния момент — тогаз вече е късно. Добре, ама този път Гинзфарб се разритал. Май множко му дошло. И така, срещам аз Джок на улицата. Изглежда ми зле и му предлагам да пийнем по нещо, а той — не, и цигари вече не пушел. Можел само вода да пие; каза, че обикновено изпивал по един галон, и нощем дори ставал да пие.
„Както те гледам, ти за сън ще умреш“ — викам му.
„Не — вика, — добре си спя. Лошото е, че нощите ми са къси. Да можех от септември до април да живея на Северния полюс, а от април до септември — на Южния! Тогава щеше да ми стига.“
„Теб — казвам му — дълго няма да те бъде, за да се добереш дотам.“
„Сигурно — казва. — Иначе моторът е добър. Гледам го.“
„Искам да кажа, ще те тикнат в затвора.“
„Мислиш ли? — вика. — Смяташ ли, че могат?“
Тогаз отидохме в кафенето. Разказа ми за номера и ми показва един от тия плакати, дето пише Демон Дънкан.
„Защо пък Демон Дънкан?“ — питам.
„А защо не? Кой ще си даде парите, за да гледа някой си Гинзфарб, дето скача от аероплан?“
„Аз — казвам — по-скоро ще платя за него, отколкото за някой си Дънкан.“
Това не му беше идвало на ум. Взе да пие вода и ми каза, че Гинзфарб поискал за акробатиката си сто долара, но той и другият можали да осигурят само шейсет.
„И какво — питам го — ще правите сега?“
„Ще гледаме да го залъжем, додето си свърши номера, и веднага се измитаме.“
„А кой — викам — е Гинзфарб? Ниският, дето прилича на акула ли?“
А той пие вода. Изпразни на един дъх и моята чаша и я тупна на масата. Вернън му донесе друга. „Сигурно сте жаден“ — вика му Вернън.
„Нямате ли една кана?“ — пита го Джок.