„Мога да ви донеса в бутилка от мляко.“
„Давай! — казва Джок. — И докато чакам, ако може още една чаша вода.“ И ми разправи за Гинзфарб и защо му побеляла косата.
„От колко време вършите тая работа?“ — питам.
„От двайсет и шести август“ — вика.
„Ами сега сме януари“ — казвам.
„Че какво от това?“
„Няма и шест месеца.“
А той ме гледа. Вернън му донесе шишето с вода. Джок си наля една чаша и я гаврътна. Че като почна да се тресе, седи си и се тресе, целият плувна в пот и се мъчи пак да си напълни чашата. И взе да ми разправя, ама говори бързо и непрекъснато се налива с вода. Джейк (третият се казвал Джейк Еди-кой си, тоя, хубавелякът) карал автомобила. Автомобил под наем. А Гинзфарб се прехвърлял от стълбата на автомобила. Джок трябвало да докара самолета точно над форда или шевролета, минавал само на три цилиндъра, и гледал Гинзфарб да не скочи на повече от двайсет-трийсет стъпки, за да пести бензина и в самолета, и в колата. Тогаз Гинзфарб излизал на долното крило със стълбата си, връзвал я на една от пречките, а другия край завързвал за себе си и скачал; всички на земята решавали, че е направил точно онова, което са дошли да видят, тоест, че е паднал и се е пребил. Това той наричал смъртоносния скок. След това се прехвърлял от стълбата върху покрива на автомобила, самолетът се връщал назад, той се хващал за стълбата и отново се издигал. Това пък било смъртта на косъм. И тъй, до деня, в който косата на Джок почнала да побелява, Гинзфарб правел за икономия всичко наведнъж. Нагласял се над автомобила, скачал със стълбата, докосвал автомобила и както разправя Джок, всичко свършвало за по-малко от три минути. Добре, ама него ден наетият автомобил нещо не бил в ред или кой знае какво, та Джок трябвало пет-шест пъти да обиколи летището, докато колата се приготви, а Гинзфарб, като видял, че парите му ще изхвърчат през ауспуха, решил накрая да не чака сигнала на Джок и скочил. Добре станало, само че разстоянието между самолета и автомобила било по-малко от дължината на стълбата и Гинзфарб се ударил в колата, а на Джок едва му стигнал кураж да форсира и повлякъл Гинзфарб както си е на стълбата, преминали над някакви жици с високо напрежение и в продължение на двайсет минути набирал височина, за да може Гинзфарб да изпълзи със счупения си крак. Кормилото придържал с колене, пълен газ, а моторът грабел по сто и десет; присегнал се Джок назад и отворил със свободната си ръка онова сандъче, дето е в задния край на кабината, измъкнал оттам някаква чанта и подпрял с нея кормилото, за да може да излезе на крилото и да издърпа Гинзфарб. Прибрал Гинзфарб и кацнал, а Гинзфарб го попитал „Колко време летяхме?“ Джок му казал, че са летели с пълен газ половин час, а Гинзфарб взел, та се сопнал: „Да не искаш да ме разориш?“
III
Останалото е сложно. Това, което видяхме ние, земните жители, население и гръбнак на едно градче, взаиморазменими и повтарящи десетте хиляди малки мъртви петна човешки живот на земята, бе пречистено, избистрено от познавача, човека, който със собствените си очи е виждал самотната си сянка, носеща се по лицето на далечната, нищожна земя.
Тримата непознати се появиха на летището с наетата кола. Като слизаха от автомобила, караха се с напрегнати и приглушени гласове — пилотът и хубавецът с куция. Капитан Уорън ни каза, че спорели за парите.
— Искам да ги видя — казваше Гинзфарб. Бяха застанали близо един до друг; хубавецът извади нещо от джоба си.
— Ето ги. Виждаш ли ги? — каза той.
— Дай да си ги преброя — рече Гинзфарб.
— Хайде, хайде! — изсъска пилотът с напрегнат и приглушен глас. — Нали ти казахме, че сме взели парите. Какво искаш, някой инспектор да вземе и парите, и самолета и да ни тикне зад решетките? Я виж колко хора чакат!
— По-рано ме ижлъгахте — каза Гинзфарб.
— Добре — дръпна се пилотът, — дай му ги! Дай си му и самолета! Като се върне в града, той ще плати за автомобила, а ние… след петнайсет минути има влак от тука…
— Вие и по-рано ме ижлъгахте — настояваше Гинзфарб.
— Но сега не те лъжем. Хайде! Погледни тия хора!
Тръгнаха към самолета. Гинзфарб ужасно куцаше, гърбът му схванат, лицето — печално, бясно, студено. Доста хора се бяхме събрали: все фермери с работни комбинезони; мъжете представляваха една обща тъмна маса, на която се открояваха светлите дрехи на жените и момичетата. Момчетата и няколко мъже бяха вече наобиколили самолета. Видяхме как куцият извади от него разни неща: парашут, въжена стълба. Хубавецът приближи витлото, а пилотът се настани на втория люк.
— Марш! — остро и неочаквано извика той. — Пазете се, хора! Сега ще завъртим шията на тая дърта птица.