Бяхме забравили пилота, онзи, който все още се намираше в аероплана. Видяхме как машината му вдигна нос, а той, изправен в задната кабина, се наведе встрани, размахал две ръце към човека на стълбата. Чухме го да вика, а оня на стълбата отново премина край автомобила и го задмина, крещейки:
— Няма да шкоча! Няма да шкоча! — И докато крещеше, самолетът пак се извиси; видяхме го как се смалява в едно викащо над дългия покрив на хамбара петно, увиснало във въздуха. — Няма! Няма!
Преди, когато петънцето се отдели от самолета и почна да пада, за да бъде задържано от стълбата, ние знаехме, че това е жив човек. Сега, когато петното се откъсна от стълбата и взе да пропада, пак знаехме, че това е жив човек и че този път няма друга стълба, която да го задържи. Видяхме как прекоси студеното празно януарско небе и потъна в очертанията на хамбара; дори от това разстояние доловихме неговата побесняла неумолимост в жабешката поза. Някъде в тълпата една жена изпищя, но викът й бе удавен в трясъка на самолета. Той се насочи към небето с дивия си разкъсващ гръм — под него празната стълба се проточи назад, — а моторът сякаш застена, стон на облекчение и безнадеждност.
IV
Събота вечер капитан Уорън ни разказваше в бръснарницата.
— Ама той наистина ли скочи върху хамбара? — питахме ние.
— Да. Скочил е. И през ум не му е минавало, че може да се пребие, дори за нараняване не си е мислел. И затова не се нарани. Беше много луд, бързаше да получи възмездие. И не дочака да слезе с аероплана. Провидението е знаело, че бърза и че заслужава справедливост, затова постави под него оня хамбар с прогнилия покрив. Той дори не си е помислял, че ще улучи хамбара. Ако беше тъй, ако в това вселенско равновесие се помъчеше да изостави вярата си и да се тревожи за падането, сигурно нямаше да улучи хамбара и щеше да загине.
Нищо не бе му се случило, ако не се смята дългата драскотина през лицето, от която изтече сума кръв, и скъсаното по гърба палто, сякаш разпраното върху тила на шлема бе продължило и върху палтото му. Още не бяхме стигнали хамбара, когато той изскочи тичешком оттам. Навря се между нас с окървавеното си лице, размахваше ръце, а палтото му висеше на двете рамене.
— Къде е секретарят? — питаше той.
— Кой секретар?
— Тожи там, на Американшкия легион. — Накуцвайки, той забърза към група хора, сред които и три припаднали жени. — Нали кажахте, че давате сто долара, ако шкоча върху автомобила. Ние за него наем имаме да плащаме, и това и онова, и жатуй вие ще трябва…
— Получихте шейсет долара — каза някой.
Човекът го изгледа.
— Шейсет? Кажах сто! Жначи ме накарахте да повярвам, че са сто, а са били шамо шейсет! И аз рискувах живота си за шейсет?
Самолетът бе кацнал. Никой от нас не го забеляза, додето изведнъж пилотът не се нахвърли върху куция. Преди да успеем да го спрем, той разблъска хората наоколо и го повали. Хванахме го, а той се боричкаше и плачеше, сълзите му се стичаха по изцапаното, небръснато лице. Внезапно се появи капитан Уорън и улови пилота.
— Стига — каза той. — Стига!
Пилотът млъкна. Впери очи в капитан Уорън, после се сниза и седна на земята — в мръсното тънко облекло, небръснат, изцапан, със зачервени, хленчещи очи.
Махнахме се и наобиколихме другия, куция. Бяха го изправили, той придърпваше двете половини на палтото си върху гърдите и ги гледаше.
— Махнете се — каза капитан Уорън, — оставете го за малко сам!
След това рече:
— Ишкам малко дъвка. — Някой му подаде. Друг му предложи цигара. — Благодарим! — каза той. — Аз пари не горя. Нямам толкоз. — Налапа дъвката — Ишкате да ме метнете, а? Ако мишлите, че рискувам живота си за шейсет долара, лъжете се.
— Дайте му останалите — обади се някой, — ето аз давам от себе си.
Куцият дори не се огледа.
— Направете ги сто и ще шкоча на автомобила, точно както е на афиша.
Някъде зад него изпищя жена. След това се разсмя и в същото време заплака.
— Не! — едновременно разплакана и смееща се, извика тя. — Не го оставяйте!
Отведоха я. Куцият стоеше неподвижен. Само обърса лице в ръкава си и се взря в кръвта. В това време капитан Уорън приближи.
— Колко не достигат? — попита той. Казаха му. Уорън извади пари и ги подаде на куция.
— Ишкате ли да шкоча на автомобила?
— Не — каза Уорън. — И махайте тази бричка колкото може по-бързо!
— Добре, ваша работа — каза куцият. — Има швидетели, че съм ви предлагал да шкоча. — После се отмести. Направихме му път. Зяпнали разкъсаното, висящо на две половини палто, видяхме, че приближава самолета. Той стоеше на пистата и моторът продължаваше да работи. Третият вече бе седнал в предната кабина. Куцият изпълзя, беше грозна гледка, и се настани зад гърба му. И двамата обърнаха поглед напред.