— Сашинка! Сашинка! Сашинка! Лекарят ще дойде. Сега ще дойде. Ти трябва да живееш. Трябва! Трябва! Господи!
С последните думи той бързо се хвърли към сребърното разпятие, коленичи там и започна горещо да моли.
Тогава странният гостенин отново се приближи до леглото.
— Стига комедии! — започна той. — Всичко това е глупаво! А там ни чакат вече. Помисли — на празненството ще бъде и любимата, за която ти се би през онзи хубав ден на твоя живот!
— Емилия! — възкликна умиращият.
— Да, Емилия! — отвърна господинът. — Тя те чака… Ето панталоните, половинките… Стани и се облечи! Не забравяй и парфюм! Непременно парфюм!
Студентът бавно се изправи и започна да се облича. Устните му непрестанно шепнеха името на неговата любима. В това време този, който искаше да го поведе, отиде до тоалетката и потърси парфюм, отваряше всяко шишенце, помирисваше и захвърляше стъклото, като ругаеше:
— Баналности! Глупости! Безвкусици! Това било мирис!
Най-сетне отиде при вече облечения болен и като извади от джоба си малко шишенце, започна да пръска дрехите му. В стаята се понесе уханието на неговия парфюм, който не беше много приятен, но сега господинът изглеждаше доволен. Той потри самодоволен ръце и каза:
— Сега е добре! Вече можем да тръгнем!
— Господи! — проплака студентът.
Господинът извади часовника си, погледна:
— Ще стигнем тъкмо навреме!
Огледа болния и изведнъж недоволен сви устни:
— Трябваше да облечете фрак и да сложите лачените половинки, както и ръкавици…
— Вие сте жесток! — пошепна умиращият.
— Та как иначе ще срещнете Емилия! — засмя се непознатият. — Сякаш нищо не е останало от вашето следване в Германия.
— Да, там се кичат с такива работи, макар и книжни! — припомни си студентът, който някога бе учил в Германия…
— Да! Да! — смееше се господинът. Вървете сега…
— Не! — задъхан опита да откаже болният.
— Пак ли се развикахте! — упрекна го непознатият.
— Зная къде искате да ме заведете! Вече зная и не искам!
— Нима сте престанали да обичате своята Емилия?
— Емилия! — простена болният.
— Ще я оставите ли още да чака? Мълчите! Тръгвайте сега… по-тихо… по-тихо…
Двамата напуснаха безшумно стаята. Слязоха по стълбите и излязоха на улицата.
— Сега ще можем да вървим като доволни младежи, безгрижни и весели? — предложи господинът и загледа изпитателно спътника си.
Той кимна одобрително глава.
— Безвкусица! Пеша? — избухна непознатият. — Ах, вие съвършено сте загубен, мой мили!
И с жест махна ръка към кочияша на близкостоящата карета.
Двамата се качиха.
— Трябва да умееш да живееш! — каза господинът като се наместваше удобно. — Всяко нещо изисква своя тон и стил. Що за простащина да отидеш на такова тържество като устроеното при мене, а да завлечеш всичката улична кал със себе си!
— Емилия! — шепнеше забравен болният.
— Да, Емилия! Ще я видиш! — отвърна господинът, взе съобщителния шнур до кочияша и му заповяда да потегли.
Колата тръгна бавно по широката улица на града, като привличаше погледите със своята необичайна натруфеност. Болният студент е в някакво състояние на просъница. Но той не може да не забележи, че тяхното пътуване прави впечатление на минаващите хора. Под светлината на уличните лампи той вижда как мнозина спират, свалят почтително шапка и стоят тъй, докато колата отмине. Някак му е стеснително. Никога не е обичал да се натрапва на вниманието на хората. А колата непрекъснато пресича и извива от улица в улица. Най-сетне тя спира пред някакво голямо здание. Слуги в черно дотичват от широката врата, застават до колака.
— Моля! — поканва непознатият и става.
Студентът поглежда разсеяно слугите, отрупания с цветя вход на зданието, слиза от колата. Спътникът му го повежда. Докато се качват по широкото стълбище, следвани от слугите в черно, болният чува тихо, сподавено пеене.
— Емилия! — шепне той и не знае сънува ли, или всичко наоколо е действително.
На площадката пред вратата слугите избързаха пред него. Те разтвориха вратата и той видя обширна зала, пълна с хора. В същия миг забеляза, че странният му пътник бе изчезнал някъде, а пеенето спря.
От тавана в залата се спущаха огромни полилеи, които блестяха в ослепителна светлина с всичките си свещи. На далечното дъно се издигаше, на няколко стъпала от пода, тежко, високо кресло. Над него, зад овална преграда на някаква галерия, стърчаха главите на хористите, които пееха, и гърбът на диригента, размаха ръце.
— Къде е това? — запита болният.
В същия миг гостите в залата се раздвижиха и мълком отвориха път, като се оттеглиха към стените, стиснали цветя в ръцете си, а към креслото пристъпи и се настани в него странният спътник, появил се незабелязано отново отнякъде.