Полунощ ме завари в бар „Марс“, където пиех уиски със сода. Дотогава бях обиколил доста барове. Ирландско кафе в „Берджин“, студени и димящи коктейли в „Лунен басейн“, уиски и дива музика в „Отвъд“. Не можех нито да се напия, нито да намеря подходящото настроение. Някаква бариера блокираше картината, която се опитвах да възпроизведа.
Споменът за мъртвия Оуен, ухилен в креслото, с пъхнат в мозъка му проводник.
Не познавах този Оуен. Никога не го бях срещал и не желаех да съм го срещал. От бара към нощния локал, после към ресторанта — бях бягал от този спомен в очакване алкохолът да пречупи бариерата между настоящето и миналото.
Така че седях на ъглова маса, заобиколена с тримерни панорамни изгледи от един странен Марс. Кристални кули и дълги, прави сини канали, шестокраки зверове и красиви, изумително стройни мъже и жени, които ме гледаха от страната на мечтите. Тъжна или смешна би се сторила тази картина на Оуен? Видял бе истинския Марс и той не му направи особено впечатление.
Бях достигнал онази фаза, при която времето престава да е непрекъснат поток и се появяват пропасти от секунди или минути между запомнените събития. Някъде през този период установих, че съм се загледал в една цигара. Трябваше току-що да съм я запалил, защото на дължина достигаше почти първоначалните си двеста милиметра. Навярно някой келнер ми я бе пъхнал в ръката. Във всеки случай тя беше там, между средния пръст и показалеца ми.
Наблюдавах въгленчето, когато ме обзе настроението. Бях спокоен, унасях се, изгубвах се във времето…
… При първото ни пътуване след катастрофата изкарахме два месеца сред скалите. Върнахме се на Церес с пълен товар злато с петдесетпроцентова чистота, гарантираща годността му за неръждаеми проводници и клеми. На свечеряване бяхме готови да празнуваме.
Разхождахме се из покрайнините на града, където отдясно намигваха и ни приканваха неонови светлини, отляво се издигаше стена от разтопена скала, а над главите ни — през купола — блестяха звездите.
Хомър Чандрасехар бе направо поразен. През тази нощ първото му пътуване навън достигна върха си със завръщането у дома, а завръщането у дома бе най-хубавата част.
— Навярно ще трябва да се разделим към полунощ — каза той.
Излишно бе да обяснява защо. Можеше да се приеме, че една компания от трима души се състои от трима пилоти на едноместни кораби, но по-вероятно бе да са един екипаж. Значи все още нямат разрешителни, което означава, че са твърде глупави или твърде неопитни. Ако искахме да си намерим дружки за нощта…
— Не си го обмислил — отвърна Оуен. Видях как Хомър се наежи, после хвърли бърз поглед към края на рамото ми и се засрамих. Нямах нужда спътниците ми да ме държат за ръката, а в това състояние само щях да ги забавя.
Преди да отворя уста за възражение, Оуен продължи:
— Размисли. Така имаме притегателна сила, от която ще е глупаво да се откажем. Джил, вземи цигара. Не, не с лявата ръка…
Бях пиян, славно пиян и се чувствах безсмъртен. Тънките марсианци сякаш се движеха в стените, стените приличаха на прозорци с картини от един Марс, какъвто никога не е имало. За пръв път тази вечер вдигнах чашата си за наздравица:
— За Оуен, от Джил Ръката. Благодаря.
Прехвърлих цигарата във въображаемата си ръка.
Сигурно вече сте си представили, че я държа с въображаемите си пръсти. Повечето хора имат същото впечатление, но то е погрешно. Стиснах я най-позорно в юмрука си. Огънчето не можеше да ме изгори, разбира се, но все пак имах чувството, че държа оловен слитък.
Бях подпрял въображаемия си лакът на масата и така изглеждаше по-лесно — което беше смешно, но помагаше. В интерес на истината очаквах въображаемата ми ръка да изчезне, след като ми трансплантираха нова. Но открих, че мога да се абстрахирам от новата си ръка и да хващам малки предмети в невидимата, да долавям фини усещания с върховете на невидимите си пръсти.
Спечелих си прозвището Джил Ръката през онази нощ в Церес. Всичко започна с летящата цигара. Оуен се оказа прав. Накрая не остана човек в бара, който да не наблюдава смаяно плаващата цигара, която пушеше едноръкият мъж. Единственото, което трябваше да направя, бе да открия с периферното си зрение най-хубавото момиче в заведението и после да уловя погледа му.
През онази нощ бяхме в центъра на най-голямото импровизирано веселие, което някога се бе развихряло в базата на Церес. Съвсем не беше планирано така. Използвах трика с цигарата на три пъти, така че всеки от нас да си определи среща с гадже. Третото момиче обаче имаше вече кавалер, който празнуваше нещо — бе продал някакъв патент на земна промишлена фирма. Хвърляше пари наоколо като конфети. Затова го оставихме. Правех фокуси, като пъхах есперни пръсти в затворена кутия, за да кажа какво има вътре, а когато свърших, всички маси бяха събрани заедно, като аз, Хомър, Оуен и три момичета се намирахме по средата. После запяхме стари песни, барманите също се включиха и изведнъж всичко мина за сметка на заведението.