Дори тук, помислих си, той водеше с едни гърди.
Значи беше малко по-безчувствен от останалите милиарди нему подобни по света. Но не кой знае колко. Във всеки гласоподавател имаше частица органоборсаджия. Като гласуваха смъртна присъда за толкова много престъпления, законодателите само се огъваха под натиска на гласоподавателите. Масова бе липсата на уважение към живота, хората предпочитаха да не мислят за тъмната страна на трансплантационната технология. Виждаха хубавата й страна — по-дълъг живот за всеки. Един осъден престъпник, можеше да спаси десетина заслужаващи живот. Кой би се оплакал от това?
Ние от Пояса не разсъждавахме по този начин. В Пояса оцеляването само по себе си беше добродетел и животът бе ценност, разпръсната съвсем рехаво сред безжизнените скали, препускаща в едноместни кутийки из цялата тази убийствена пустош между световете.
Така че трябваше да дойда на Земята за трансплантацията си.
Искането ми бе удовлетворено два месеца, след като кацнах. Толкова бързо! По-късно разбрах, че в банките винаги имало излишък от определени органи. В днешно време малко хора губят ръцете си. Научих също, година след трансплантацията, че използвам ръка, иззета от заловен органоборсаджия.
Това бе шок. Бях се надявал, че ръката ми е дошла от извратен убиец, застрелял четиринайсет медицински сестри от някой покрив. Съвсем не. Случайна, безлична, безименна жертва бе имала лошия късмет да срещне вампир, от което бях спечелил аз.
Не върнах новата си ръка в знак на отвращение. Колкото и да ви е чудно, не я върнах. Но се присъединих към РАМО, някогашната Разширена Асоциация на Милиционерските Организации, а сега полиция на Обединените нации. Макар че бях откраднал ръката на мъртъв човек, щях да преследвам типове от рода на онези, които го бяха убили.
През последните няколко години благородният подтик на това решение бе удавен в канцеларска бумащина. Навярно ставах коравосърдечен като равнинарите — онези равнинари около мен, които всяка година гласуваха нови смъртни наказания. Укриване на приходи за облагане с данък. Използване на ръчно управление на летяща машина над град.
Беше ли Кенет Греъм толкова по-лош от тях?
Разбира се, че беше. Копелето бе пъхнало проводник в главата на Оуен Дженисън.
Двайсет минути чаках Джули да излезе. Можех да й изпратя бележка, но имаше достатъчно време до обяд и твърде малко, за да успея да свърша нещо… Исках да поговоря с нея.
— Здравей — рече тя. — Благодаря — като пое кафето. — Как мина ритуалното напиване? О, виждам. Ммм. Много хубаво. Почти поезия. — Разговорът с Джули си имаше начин да кара по най-прекия път.
Поезия, точно така. Спомних си как вдъхновението се бе появило като светкавица сред меко, ярко сияние. Примамката на Оуен с летящата цигара. Какъв по-добър начин да се почете паметта му от това да се използва неговият трик за хващане на момиче?
— Правилно — съгласи се Джули. — Но има нещо, което май си пропуснал. Как беше фамилията на Тафи?
— Не мога да си спомня. Тя я записа на…
— С какво се занимава?
— Откъде да знам?
— Каква религия изповядва? Привърженик ли е или противник? Къде е израснала?
— По дяволите…
— Само преди половин час ти доста самодоволно размишляваше колко обезличени сме били всички ние, равнинарите, с изключение на теб. Какво е Тафи, личност или походно легло? — Джули бе застанала с ръце на хълбоците и ме гледаше отдолу нагоре като дребничка учителка.
Колко души са въплътени в Джули? Някои от нас никога не са виждали този й вид на Пазителка. Тя е страховита, Пазителката. Ако се покажеше такава при някоя среща, мъжът, пред когото го стореше, би станал импотентен завинаги.
Но това никога нямаше да се случи. Когато се налагаше да смъмри някого, Джули го правеше посред бял ден. По този начин се дистанцираше от функциите си, което обаче не помагаше на другите да го приемат по-леко.
Както нямаше смисъл да се преструва, че не е нейна работа.
Бях дошъл да я помоля за закрила. А на нея й трябваше само да ме разлюби, дори съвсем мъничко да ме разлюби, за да стане съзнанието ми непроницаемо… поне по отношение на Джули. И как тогава щеше да разбере, че съм в беда? Как щеше да ми изпрати помощ, за да ме измъкне от каквото и да е там? Личният ми живот беше нейна работа — нейната единствена и безкрайно важна работа.
— Тафи ми харесва — възразих аз. — Не ме интересуваше коя е, когато се срещнахме. Просто я харесвам и мисля, че и тя ме харесва. Какво повече искаш от първа среща?