— Знаеш много добре. Можеш да си припомниш други срещи, при които двамата сте разговаряли цяла нощ върху кушетката, като всеки от вас се е радвал единствено да научи повече неща за другия. — Тя спомена три имена и аз се изчервих. Джули знаеше думи, с които можеше в миг да обърне мислите ви наопаки. — Тафи е личност, а не мимолетна афера, тя не е символ, нито само една приятна нощ. Ти как я преценяваш?
Съсредоточих мислите си, все така застанал прав насред коридора. Странно: бях се сблъсквал с Джули Пазителката и друг път, но никога не ми бе хрумвало просто да се измъкна от неприятното положение. По-късно щях да умувам над това. Сега стоях тук, изправен пред Пазителката/Съдийката/Учителката. И си мислех за Тафи…
— Тя е сладка — рекох. — Не е лишена от характер. Дори е придирчива. От нея не би станало добра медицинска сестра. Твърде много би искала да помогне и ще се разкъсва, когато няма да може. Бих казал, че е една от уязвимите.
— Продължавай.
— Искам да я видя пак, но не смея да говоря за работата си пред нея. На практика… ще е по-добре да не се срещаме, докато не приключа случая с Оуен. Лорън би се заинтересувал от нея. Или… възможно е тя да се заинтересува от мен и аз да пострадам… пропуснах ли нещо?
— Мисля, че да. Дължиш й едно телефонно обаждане. Ако няма да й определяш среща през следващите няколко дена, звънни и й го кажи.
— Можеш да провериш. — Обърнах се на пети, после още веднъж обратно. — Ама че шега на измамник! Почти забравих. Причината, поради която дойдох тук…
— Знам, искаш час за периодичен контрол. Да речем, че ще те проверявам всяка сутрин в девет и четирийсет и пет?
— Малко е рано. Обикновено попадам в смъртна опасност нощем.
— Нощем не работя. Всичко, което мога да ти предложа, е девет и четирийсет и пет. Съжалявам, Джил, но е така. Да те контролирам ли или не?
— Уговорихме се. Девет и четирийсет и пет.
— Добре. Обади ми се, когато намериш истинско доказателство, че Оуен е бил убит. Ще ти дам час за втора проверка. Тогава ще си в малко по-реална опасност.
— Добре.
— Обичам те. Ау, закъснявам.
Тя се шмугна пак в кабинета си, а аз отидох да се обадя на Тафи.
Тафи я нямаше у дома, разбира се, а не знаех нито къде работи, нито с какво се занимава. Автоматичният й секретар ми предложи да приеме съобщение. Оставих си името и казах, че пак ще се обадя.
После продължих да седя така и да се потя още пет минути.
До обяд имаше половин час. Пред мен бе телефонът ми. Не можех да измисля никакво сносно оправдание да не пратя вест на Хомър Чандрасехар.
Не желаех да говоря с него, нито сега, нито когато и да било. Последния път, когато го видях, той ме нахока здравата. Моята безплатна ръка ми бе струвала живота на поясар, както и уважението на Хомър. Не исках да говоря с него, дори в еднопосочно съобщение, а най-вече не желаех да го уведомявам за смъртта на Оуен.
Все някой трябваше да му каже. Навярно той би могъл да открие нещо.
А аз бях отлагал почти цял ден.
Потих се в продължение на пет минути, после все пак се обадих на междупланетната служба, продиктувах едно съобщение и го изпратих на Церес. По-точно продиктувах шест съобщения, преди да остана доволен. Не искам да говоря за това.
Звъннах отново на Тафи — можеше да се е прибрала за обяд. Не бях познал.
Затворих, като се питах дали Джули постъпваше справедливо. За какво друго се бяхме пазарили, Тафи и аз, освен за една приятна нощ? Която вече бяхме получили, а при добро стечение на обстоятелствата можеше да има и други.
За Джули обаче беше трудно да не е права. Щом е решила, че Тафи е от уязвимия тип, значи е получила информацията от моето съзнание.
Смесени чувства. Вие сте дете, а майка ви току-що е определила правилата. Но те са си правила, нещо, на което може да се разчита… и тя ви оказва внимание… грижи се за вас… докато за толкова много други навън никой не го е грижа.
— Естествено, че си помислих за убийство — каза Ордас. — Винаги допускам възможно убийство. Когато майка ми, лека й пръст, се помина след три години най-усърдни грижи от страна на сестра ми Мария Анхела, аз действително си помислих дали да не потърся следи от игли по главата й.
— И намерихте ли?
Лицето на Ордас замръзна. Той остави бирата си и понечи да стане.
— Успокойте се — побързах да кажа. — Не исках да ви обидя.
Той ме изгледа за миг, после седна, умилостивен само наполовина.
Избрахме си ресторант с маси отвън на пешеходното ниво. От другата страна на един плет (истински жив плет, зелен, растящ), минувачите се носеха нанякъде в постоянна еднопосочна върволица. Отвъд тях друга плъзгаща се пътека носеше подобен поток в обратната посока. Имах замайващото усещане, че всъщност се движехме ние.