— Естествено. Така че той не можеше просто да изчезне, нали? Полицията щеше да се обърне към РАМО, случаят щеше да отиде при вас и щяхте да започнете да търсите.
— Клетка на някой космодрум.
— Ъ?
— На името на Кюбс Форсайт.
— Знаех това име — рече Лорън през зъби. — Трябваше да го използвам. Знаете ли, след като му пуснахме тока, опитахме се да го принудим да говори, като му измъквахме друда от куплунга и го задържахме така. Но не се получи. Той не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен върху пъхането на друда отново в главата му. Търсихме навсякъде…
— Ще ви убия — казах, мислейки го съвсем сериозно.
Лорън поклати глава.
— Надали, г-н Хамилтън. Още една цигара?
— Да.
Изпрати ми я, запалена, върху масичката на колела. Вдигнах я, като я държах леко предизвикателно. Само ако можех да привлека вниманието му върху нея — като единствен начин да открие въображаемата ми ръка.
Защото ако задържеше поглед върху цигарата, а аз я пъхнех в устата си в критичния момент — щях да оставя ръката си свободна, без той да забележи.
Какъв критичен момент? Лорън продължаваше да си седи в креслото. С мъка удържах желанието си да го подмамя по-наблизо. Всеки опит в тази насока би го направил подозрителен.
Колко ли беше часът? И какво правеше Джули? Спомних си една нощ от преди две седмици. Спомних си вечеря на терасата на най-високия ресторант в Лос Анджелес, почти на километър и половина в небето. Под нас се простираше неонов килим, който докосваше хоризонта във всички посоки. Може би тя ще успее да долови това…
Трябваше да ме провери в девет и четирийсет и пет.
— Сигурно сте бил забележителен космонавт — поде Лорън. — Като си помисли човек, че единствено вие в Слънчевата система сте можел да настроите антена отвън на корпуса, без да напускате кабината.
— За антените трябват малко по-силни мускули, отколкото имам аз. — Значи знаеше, че мога да се пресягам през разни неща. Ако бе разбрал толкова… — Не биваше да се отказвам — признах на Лорън. — Сега, в момента, много бих искал да съм на някой кораб. Но тогава единственото, което желаех, беше да имам две здрави ръце.
— Жалко. Сега имате три. Не сте ли се замисляли, че да използвате пси-способностите си срещу хора е форма на измама?
— Какво?
— Помните ли Рафаел Хейн? — Гласът на Лорън стана неравен. Обзет бе от гняв и с мъка го подтискаше.
— Естествено. Дребен органоборсаджия от Австралия.
— Рафаел Хейн ми беше приятел. Знам, че по едно време е успял да ви завърже. Кажете ми, г-н Хамилтън, щом вашата въображаема ръка е толкова слаба, как сте се отвързал?
— Не съм. Не бих могъл. Хейн ми бе сложил белезници. Просто бръкнах в джоба му за ключа… с въображаемата ръка, разбира се.
— Използвали сте пси-способностите си срещу него. Без никакво право!
Магия. Всеки, който сам не притежава такива психически способности, ги чувства като магия, поне донякъде. Мъничко страх, мъничко завист. Лорън си мислеше, че може да се справи с РАМО — убил бе поне един от нас. Но да се изпращат магьосници срещу него беше твърде нечестно.
Ето защо ме бе оставил да се събудя. Лорън искаше да позлорадства. Колко хора бяха хващали магьосник?
— Не бъдете идиот — рекох. — Не съм искал да играя глупавата ви игра, нито тази на Хейн. По моите правила вие сте убиец на едро.
Лорън се изправи на крака (колко ли бе часът?) и внезапно разбрах, че времето ми е изтекло. Беше бесен. Дори копринената му руса коса се наежи.
Гледах в тънкото иглено дуло на инжекционния пистолет. Нищо не можех да направя. Обсегът на телекинезата ми бе същия като на пръстите ми. Почувствах всички неща, които никога нямаше да усетя: четвъртинката трастин в кръвта ми, за да предпази водата в клетките ми от замръзване, студената баня на полузамръзналия спирт, скалпелите и малките прецизни хирургически лазери. Най-вече тези скалпели.
И всичко, което знаех, щеше да умре, когато изхвърлеха мозъка ми. Знаех как изглежда Лорън. Знаех за „Апартаменти Моника“ и още много други неща от този род. Знаех къде да отида, за да видя Долината на смъртта в цялата й красота, и някой ден щях да го направя. Колко ли беше часът? Колко?
Лорън бе вдигнал инжекционния си пистолет и гледаше в мерника му на една изпъната ръка разстояние. Очевидно си мислеше, че се намира на тренировка по стрелба.
— Наистина е жалко — каза той и гласът му едва забележимо трепна. — Трябваше да си останете космонавт.
Какво чакаше?
— Не мога да се свия от уплаха, докато не ми отпуснете превръзките — троснах се аз и за да го подчертая, запокитих каквото бе останало от цигарата ми по него. Фасът се изплъзна от пръстите ми, протегнах се, хванах го и…