Собствената си грешка направих едва на двайсет и шест.
Използвахме бомби, за да изведем една скала на нова орбита. Работа по договор. Методът е по-стар от термоядрените двигатели, от времето на първоначалното колонизиране на Пояса, но все още е по-евтин и бърз, отколкото да се тегли скалата с кораб на буксир. Поставяте обикновени водородни бомби, малки и чисти, по такъв начин, че всяка следваща експлозия да прави по-дълбок кратера, през който се насочва мощта на следващите взривове.
Бяхме взривили вече четири бомби — четири бели огнени топки, които се пръснаха и изчезнаха при издигането си. Когато избухна петата, висяхме съвсем близо до обратната страна.
Петият взрив разби скалата.
Кюбс постави бомбата. Моята грешка беше, че споделих общата глупост и наместо като разумни хора да отлетим веднага, наблюдавахме и проклинахме, докато ценната, съдържаща кислород скала се превръщаше в почти безполезни отломки. Гледахме как късовете бавно образуваха облак… и в този миг едно стрелнало се парче стигна до нас. Макар и да се движеше прекалено бавно, за да се изпари при удара, то все пак разряза тройната обвивка от кристално желязо, отсече ръката ми под рамото и заби за стената Кюбс Форсайт през сърцето.
Влезе двойка нудисти. Постояха нерешително, докато очите им свикнаха със синия здрач, после с радостни възгласи се присъединиха към групата през две маси. Наблюдавах ги с периферното си зрение и ги слушах с половин ухо, като си мислех колко по-различни бяха равнинарските нудисти от поясарските. Всичките си приличаха. Бяха мускулести, но им липсваха каквито и да било интересни белези, носеха кредитните си карти в еднакви торбички на рамото и бяха обръснати на едни и същи места.
Повечето хора ставаха нудисти в големите бази. Това бе естествена реакция след стегнатите скафандри, които носехме денонощно, докато бяхме сред скалите. Постави някой нормален поясар в среда на облечени с ризи и той ще се присмее на всички. Но само за свое удобство. Намери му добър довод и твоят поясар ще навлече риза и панталони както другите.
Но не и Оуен. Откакто получи онзи белег от метеор, не съм го виждал да носи риза. Не само под куполите на Церес, но и навсякъде, където можеше да се диша въздух. Държеше да показва белега си.
Обзе ме хладно тъжно настроение и си спомних Оуен Дженисън, седнал върху ръба на болничното легло, да ми разправя как сме се прибрали. Не помнех нищо от мига, в който онова парче скала преряза ръката ми.
Нормално е било кръвта ми да изтече за секунди и да умра. Ала Оуен не ми бе дал тази възможност. Раната била с разкъсани краища. Оуен гладко я отрязал до рамото с един замах на комуникационния лазер. После долепил върху плоската й повърхност плочка оптично стъкло и здраво я привързал под останалата ми мишница. Настанил ме под две атмосфери чист кислород, за да се компенсира загубата на кръв. Разправи ми как превключил двигателя на четири g, за да ме докара навреме. Истинско чудо е, че не сме се превърнали в облак звезден огън и слава.
— Ето как ми падна репутацията. Целият Пояс знае как съм пренастроил двигателя ни. Мнозина мислят, че щом съм толкова глупав да рискувам собствения си живот, сигурно ще изложа на опасност и техния.
— Тоест не е сигурно да се пътува с теб.
— Точно така. Започнаха да ми викат Дженисън 4g.
— Мислиш, че само ти си имаш проблеми ли? Още отсега мога да си представя какво ще бъде, когато стана от това легло. „Да не си направил някоя глупост, Джил?“ По дяволите, наистина беше глупост.
— Тогава послъжи малко.
— Добре. Не може ли да продадем кораба?
— Не. Гуен наследи от Кюбс една трета и не иска да я продава.
— Значи на практика сме банкрутирали.
— Но разполагаме с кораба. Трябва ни нов човек.
— Поправка. Ти имаш нужда от двама души за екипажа. Освен ако не искаш да летиш с еднорък. Не мога да си позволя да ми трансплантират нова.
Оуен не направи опит да ми предложи заем. Би било обидно, дори и да имаше парите.
— Че какво й е лошото на една протеза?
— Желязна ръка ли? Не, съжалявам. Гнуслив съм.
Оуен ме погледна странно и каза само:
— Е, ще почакаме малко. Може да размислиш.
Не ме притисна. Нито тогава, нито по-късно, когато след излизане от болницата си наех апартамент и се мъчех да свикна с липсващата ръка. Ако е мислел, че в крайна сметка ще се съглася на протеза, е бъркал.
Защо? Не мога да отговоря на този въпрос. Някои очевидно се чувстват по-различно. Милиони хора се разхождат наоколо с метални, пластмасови и силиконови органи. Наполовина хора, наполовина машини, как те самите разбират коя е истинската им личност?