Хубаво, здраво момиче с безупречна фигура и толкова. Нищо повече!
Представих си какво ли би се случило, ако боговете бяха дарили Елена от Троя с такъв безстрастен глас. Как става така, че едно момиче е в състояние да смути най-съкровеното в душата ти само докато мълчи, а в мига, в който проговори, блясъкът се стопява.
Познавах и друг случай — една дребна женица с маймунско личице, която никой не би се обърнал да погледне втори път. Но когато тя заговореше, магията започваше да действа, човек се чувстваше очарован и митът за Клеопатра отново се възраждаше.
Джоана бе спряла до мен, без да забележа кога е пристигнала. Тя попита какво се е случило.
— Нищо особено — отговорих, връщайки се към ежедневието. — Разсъждавах за Елена от Троя и странностите на божествената красота.
— Какво смешно място си избрал. Изглеждаше много странно, притиснал към гърдите си хляба, с широко отворена уста.
— Изживях шок — опитах се да обясня. — Пренесен бях в градината на Боговете и обратно за един миг. — Знаеш ли коя е тази? — добавих, като кимнах към грациозно отдалечаващата се жена.
Джоана се вгледа и каза, че това е гувернантката на децата на Симингтън.
— Тази ли беше причината за изненадата ти? Тя е много хубава, но доста посредствена.
— Зная — отвърнах. — Най-обикновено хубаво момиче. Но в първия момент помислих, че виждам живата Афродита.
Джоана отвори вратата на колата и аз се наместих вътре с известна трудност.
— Смешно е, нали? — каза тя. — Някои момичета са толкова красиви и чаровни, други са грозновати, но също са чаровни. А има и красиви, но скучни, тип „Армия на спасението“. Това момиче е точно от тях. Жалко.
Отговорих, че ако работи като гувернантка, може би така е най-добре.
Трета глава
1.
През този следобед бяхме поканени на чай от господин Пай.
Господин Пай беше изключително женствен пухкав човечец, влюбен в своите старинни мебели, в своите овчарки от дрезденски порцелан и колекцията си от модерни вехтории. Живееше в „Прайърс Лодж“ — къща, която се намираше до развалините на старото абатство.
„Прайърс Лодж“ беше една наистина великолепна къща, която под нежните грижи на собственика си правеше впечатление с всяко едно от многобройните си предимства. Всяка мебел беше излъскана и поставена на най-подходящо за нея място. Завесите и възглавничките бяха в деликатни цветове и отсенки.
Не приличаше изобщо на къща, обитавана от мъж. Имах чувството, че да живееш в такава къща е равносилно на живот в изложбената зала на музей за старинни мебели. Върховното удоволствие за господин Пай бе да развежда гостите си из къщата. Дори най-безчувствените към заобикалящата ги среда не бяха в състояние да се измъкнат. Даже да си толкова безразличен, че да смяташ необходимото за живот да бъде радио, шкаф за напитки, баня, легло и заобикалящите ги стени, господин Пай не се отчайваше и бе винаги готов да те поведе към по-висша красота.
Малките му пухкави ръце тръпнеха от чувственост, докато говореше за своите съкровища, гласът му се извисяваше до фалцет, когато описваше възбуждащите обстоятелства, при които се е сдобил с италианското си легло във Верона.
С Джоана ценяхме класическите стари мебели и това бе повод за бурно одобрение.
— Та това наистина е удоволствие, голямо удоволствие, ценна придобивка за нашата малка общност. Тукашните добри и мили хора, знаете ли, са болезнено пасторални — за да не употребя думата провинциални. Те не знаят нищо. Вандали — абсолютни вандали! А вътрешността на къщите им — ще ви се доплаче, скъпа госпожице — уверявам ви, че ще ви се доплаче. А може би вече ви е направило впечатление?
Джоана каза:
— Все още не съм стигнала дотам, че да плача.
— Но разбирате какво искам да кажа? По такъв ужасен начин смесват мебелите си! Виждал съм възхитителна малка масичка в стил шератон — деликатна, перфектна — а до нея обикновена викторианска маса, или още по-лошо — въртяща се етажерка за книги от пушен дъб — да, да, дори такава безвкусица — пушен дъб. — Той потрепери от отвращение и отчаяно промълви: — Защо хората са толкова слепи? Вие ще се съгласите — сигурен съм, ще се съгласите, че красотата е единственото нещо, за което има смисъл да се живее.
Хипнотизирана от неговата страстна искреност, сестра ми каза: