Тръгнахме към изхода. В момента, в който се приближавахме до входната врата, през отвора за пощата бе пуснато писмо, което падна върху килимчето на пода.
— Следобедната поща — промърмори господин Пай, докато го вземаше. — А сега, млади хора, надявам се, че ще ме посетите отново, нали обещавате? Такова удоволствие е да се срещаш с културни хора, ако можете да ме разберете. Които разбират и ценят изкуствата. Чакайте да ви кажа, знаете ли какво мислят повечето от хората тук за балета? За тях балет са глезените на танцьорките, облечени в рокли от тюл, и възрастни господа с театрални бинокли, които ги оглеждат сластно, както е било преди хиляда и деветстотната година. С петдесет години зад времето си — ето такива са тукашните хора. Англия е една прекрасна страна. Знаете ли, има много джобове. Лимсток е един от тях. Интересен единствено от колекционерска гледна точка. Когато съм тук, винаги се чувствам сякаш доброволно съм влязъл под стъклен похлупак. Спокойните тихи задни дворове, където никога нищо не се случва.
След като се здрависахме още веднъж, господин Пай ми помогна да се наместя в колата. Джоана седна зад волана, запали мотора и внимателно направи обратен завой на поляната с безупречно окосена трева пред къщата. Преди да потеглим, тя се обърна с вдигната ръка за поздрав. Същото направих и аз с известна трудност.
Но нашият жест за сбогом остана незабелязан.
Господин Пай бе отворил пощата си.
Той се бе вторачил в отворения лист в ръката му.
Веднъж Джоана го бе описала като пухкав, розовичък херувим. Той продължаваше да си бъде пухкав, но вече не приличаше на херувим. Лицето му бе потъмняло почти до тъмновиолетово и бе разкривено от ярост и изненада.
В този момент се досетих, че пликът ми изглежда познат. В първия миг не бях обърнал внимание, един от случаите, когато забелязваме подсъзнателно, без да разбираме, че нещо ни е впечатлило.
— Божичко — възкликна Джоана, — май нещо е жегнало бедния господин Пай!
— Струва ми се, че това е нов удар на Отровното перо — казах аз.
Тя се извърна стреснато към мен и колата се отклони.
— Внимавай, жено!
Забавлявах се да я наричам така, използвайки селската терминология.
Джоана отново насочи вниманието си към пътя. Беше се намръщила.
— Искаш да кажеш, че е получил анонимно писмо?
— Така предполагам. Мисля, че разпознах плика.
— Що за място е това? — възмути се тя. — На пръв поглед е най-невинното заспало малко кътче в цяла Англия, което можеш да си представиш…
— Където, ще цитирам господин Пай: „нищо никога не се случва“ — прекъснах я аз. — Той май избра погрешния момент да произнесе тези думи. Защото нещо доста неприятно се случва.
— Но кой пише тези писма, Джери?
Свих рамене.
— Скъпо мое момиче, откъде да зная? Вероятно някой местен простак, на когото силно му хлопа дъската.
— Но защо? Всичко изглежда толкова идиотски.
— Трябва да почетеш малко Фройд или Юнг, за да разбереш. Или да попиташ нашия доктор Оуен.
Джоана тръсна глава.
— Доктор Оуен не ме харесва.
— Че той почти не те е виждал.
— Мисля, че е видял достатъчно, след като щом ме зърне на главната улица, отдалеч пресича на другата страна.
— Много странна реакция — казах със симпатия. — И най-важното, ти не си свикнала с подобно отношение, нали?
Тя отново се намръщи.
— Не, но сериозно, Джери, можеш ли да кажеш защо хората пишат анонимни писма?
— Както казах, дъската им хлопа. Задоволяват някакъв комплекс, много вероятно. Ако са те унизявали, или пренебрегвали, или разочаровали, ако животът ти е празен и скучен, предполагам, че можеш да изпиташ чувство за сила, когато от тъмнината нанасяш жестоки удари върху хора, които са щастливи и доволни.
Джоана потръпна.
— Не е никак хубаво.
— Не, не е хубаво. Мисля си, може би една от причините е, че в тези затънтени кътчета на страната преобладават браковете, при които хората са в кръвна връзка, затова има много ненормални.
— Предполагам, че авторът на тези глупости е прост и необразован. С по-добро образование…
Тя не довърши мисълта си, аз също премълчах. Никога не съм бил склонен да приема популярната теория, че образованието е лек за всички болести на обществото.