1.
Мисля, че беше след около седмица, когато Партридж съобщи, че с мен иска да разговаря госпожа Бейкър. Името Бейкър не ми говореше нищо.
— Коя е госпожа Бейкър? — попитах озадачен. — Не е ли по-добре да говори с Джоана?
Стана очевидно, че именно аз съм персоната, с която госпожата желае разговор. Допълнително се изясни, че госпожа Бейкър е майка на нашата бивша домашна помощница Беатрис.
Съвсем бях забравил за нея. От около две седмици забелязвах една жена на средна възраст с посивели коси, която с парцал в ръка, обикновено на колене и с гръб към мен, отстъпваше заднишком подобно на рак, от банята по коридорите и надолу по стълбите всеки път, когато се появях, и се досещах, че това е дневната ни помощница. Във всяко друго отношение случаят с Беатрис се бе изпарил от съзнанието ми.
Нямаше основателна причина да откажа да разговарям с майката на момичето, особено след като разбрах, че Джоана е излязла, но трябва да призная, че предстоящият разговор ме караше малко да се страхувам. Искрено се надявах, че няма да бъда обвинен в злоупотреба с чувствата на Беатрис. В себе си проклех вредния ефект, който анонимните писма имаха, в същото време гласно изразих готовността си да разговарям с госпожата.
Госпожа Бейкър беше висока, едра жена, с обветрено лице, която говореше много бързо. С облекчение не забелязах признаци за гняв или готовност да ме обвинява.
— Надявам се, сър — започна тя веднага щом врата се затвори зад Партридж, — че ще ме извините за свободата, с която си позволявам да идвам при вас. Но си мислех, сър, че вие сте най-подходящият човек, към когото мога да се обърна и ще бъда много благодарна, ако склоните да ми кажете своето мнение за това как трябва да постъпя към създалите се обстоятелства, защото според мен, сър, нещо трябва да се направи, а аз никога не съм била от тези, които позволяват на тревата да расте под краката им. Това, което искам да кажа, е, че няма смисъл да се оплакваме, а трябва да се захванем с работа, както каза викарият в проповедта си по-миналата седмица.
Бях много озадачен, изглежда не бях схванал напълно нещо важно в думите й.
— Да, разбира се — казах. — Няма ли… да седнете, госпожо Бейкър? Сигурен съм, че с радост, ъ-ъ-ъ, ще ви помогна всячески, стига да мога… — Тук замълчах в очакване на по-големи подробности.
— Благодаря ви, сър. — Тя приседна на крайчеца на един стол. — Много сте любезен. И се радвам, че дойдох при вас. Казах на Беатрис, да, така й казах, а тя плаче, та се къса в леглото, господин Бъртън ще знае как да постъпим, казах, защото той е джентълмен от Лондон. А нещо трябва да се направи, защото младежите са с толкова гореща кръв и изобщо не се вслушват в здравия смисъл, а нейният не ще и да чуе какво му казва тя, а между другото, ако аз бях на нейно място, щях да му дам да разбере, да каже той за онова момиче от мелницата.
Усетих, че все повече се обърквам.
— Извинете — рекох, — но не разбирам за какво точно става дума. Какво се е случило?
— Ами, писмата, сър. Писмата. Злобни писма — и неморални отгоре на всичко, такива мръсни думи и тъй нататък. Аз и в Библията не съм срещала толкова лоши думи дори.
Като подминах последната безкрайно интересна забележка, попитах отчаяно:
— Да не би дъщеря ви да е получила нови анонимни писма?
— Не тя, сър. Тя получи само едно. Това писмо бе причината да напусне.
— Нямаше никаква нужда… — започнах, но госпожа Бейкър ме прекъсна твърдо, но с уважение:
— Няма нужда да казвате, сър, че всичко, което беше написано, е злостна лъжа. Госпожица Партридж ми даде думата си, а аз и без това никога нямаше да повярвам. Вие не сте такъв тип, сър, много добре знам, пък и сте инвалид на всичкото отгоре. Долни и злобни лъжи имаше само в това писмо, но при все това казах на Беатрис, че ще бъде по-добре да напусне, защото нали знаете какво става, когато хората започнат да говорят, сър? Няма дим без огън, ето какво казват хората. А едно младо момиче трябва да внимава. И освен това дъщеря ми страшно се засрами и аз й казах: „Съвсем правилно“, когато тя ми рече, че повече няма да се върне тук, въпреки че и двете съжаляваме много, че ви причинихме такова голямо неудобство…
Неспособна да намери завършек на така започнатото изречение, госпожа Бейкър пое дълбоко дъх и започна отново:
— Аз, ще ви призная, се надявах, че с това ще се сложи край на тези лоши приказки. Обаче Джордж, дето работи в гаража, той и Беатрис, нали разбирате, ходят… и той получи анонимно писмо. Ужасни неща за нашата Беатрис, че ходела с Том, сина на Фред Ледбетър и, о, уверявам ви, сър, тя няма нищо общо с него, най-много дето е вежлива и го поздравява, щом го срещне, само толкова.