Вече ми се завиваше свят от новите усложнения, свързани с Том, сина на Фред Ледбетър.
— Да видим, правилно ли съм разбрал? — опитах се да сложа някакъв ред. — М-м, приятелят на Беатрис е получил анонимно писмо, в което се казва, че има нещо между нея и друг младеж, така ли е?
— Съвсем правилно, сър, и с много неприлични думи — ужасни думи, и Джордж побесня, наистина, и дойде у дома, и каза на Беатрис, че няма да остави тази работа току-така, как си позволява Беатрис да ходи с други младежи — тя му казва, че всичко е лъжа, а той и отговаря: „Няма дим без огън“, да, така каза и изфуча от къщата, защото кръвта му е гореща и лесно се пали, а аз си взех шапката и си казах, че ще дойда право при вас, сър.
Госпожа Бейкър спря своя речитатив и ме загледа с очакване, като куче, което моли за награда, след като е изпълнило особено сложен трик.
— Но защо идвате при мен?
— Зная, сър, че вие самият сте получили такова злостно писмо, и си помислих, сър, че след като сте джентълмен от Лондон, вие знаете какво трябва да направим.
— На ваше място — отговорих — бих отишъл направо в полицията. На тези писма трябва да се сложи край.
Госпожа Бейкър изглеждаше дълбоко потресена:
— О, не, сър, аз не мога да отида в полицията.
— Защо не можете?
— Никога не съм имала вземане-даване с полицията, сър. Никой от нас не е имал.
— Сигурно е така. Но полицаите са единствените, които са в състояние да се справят с този проблем. Това е точно тяхна работа.
— Да отида при Бърт Рандъл?
Бърт Рандъл бе началникът на полицията, знаех това.
— Не е задължително, можете да отидете при някой сержант или инспектор.
— Аз да вляза в полицейския участък?
В гласа й се долавяше укор и недоверие. Започнах да се дразня:
— Това е единственият съвет, който мога да ви дам.
Госпожа Бейкър мълчеше, очевидно никак не бе убедена. Тя каза замислено и сериозно:
— Тези неща трябва да бъдат спрени, сър, те наистина трябва да бъдат спрени. Рано или късно ще се случи голяма беда.
— Аз мисля, че и сега е станала голяма беда.
— Исках да кажа физическо насилие, сър. Тези младежи, вие не знаете колко жестоки могат да бъдат — пък и възрастните още повече.
Попитах:
— Много хора ли получават такива писма?
Госпожа Бейкър кимна утвърдително.
— И става все по-лошо и по-лошо, сър. Господин и госпожа Бийдъл, съдържателите на „Синия глиган“, винаги са били толкова щастливи, така се разбираха и сега идват тези писма, и той почва да се съмнява за неща, които изобщо не са верни.
Наведох се към нея.
— Госпожо Бейкър, имате ли представа, дори най-бегла представа, кой може да пише тези отвратителни писма?
За моя най-голяма изненада тя кимна:
— Ние си имаме нашата представа, сър. Дори много добра представа имаме.
— Кой?
Мислех си, че ще се раздели с неохота с името на предполагаемия виновник, но тя светкавично отговори:
— Госпожа Клийт. Всички така мислим. Със сигурност госпожа Клийт ги пише.
Тази сутрин бях чул толкова много нови имена, че вече бях съвсем объркан. Попитах:
— Коя е госпожа Клийт?
Обяснено ми бе, че тя е съпругата на един възрастен градинар, който ходеше по къщите да поддържа градините на обитателите в градчето. Живееше в малка къща на пътя, който води към мелницата. На другите си въпроси не успях да получа задоволителен отговор. Когато попитах защо мисли, че е госпожа Клийт, госпожа Бейкър неясно отговори: „Тя трябва да е.“
Накрая я изпратих да си върви, повтаряйки съвета си да отиде в полицията, съвет, от който тя очевидно не възнамеряваше да се възползва. Останах с впечатлението, че съм я разочаровал.
Размислих върху това, което бях научил. Въпреки че нямаше доказателства, реших, че щом цялото село е на мнение, че госпожа Клийт е виновникът, възможно бе това да е вярно. Реших да отида при Оуен Грифит, за да обсъдим нещата. Той със сигурност познаваше тази Клийт. Ако сметнеше, че е препоръчително, можехме да съобщим на полицията предположенията си, че тя е в дъното на растящото безпокойство.
Отидох в кабинета на Грифит по време, когато според мен щеше да е приключил с прегледите за деня. Наложи се да изчакам малко в чакалнята. Когато и последният пациент излезе, влязох в кабинета.