— Здравей, Бъртън. Какво те води насам?
Описах разговора си с госпожа Бейкър и му предадох съмненията за виновността на госпожа Клийт. Но за мое разочарование Оуен поклати отрицателно глава.
— Не е чак толкова просто.
— Значи не вярваш, че тази Клийт е отговорна за анонимните писма?
— Всичко е възможно. Но ми се струва, че тя няма никаква вина.
— Но защо тогава всички я сочат за отговорна?
Той се усмихна.
— О, ти не разбираш. Госпожа Клийт е местната вещица.
— Боже мой! — възкликнах изненадан.
— Да, в наши дни това звучи невероятно, но фактът си е факт. Трябва да знаеш, че продължава да цари мнението, че има определени хора, отделни семейства, които е опасно да бъдат предизвиквани. Госпожа Клийт например идва от семейство „мъдри жени“. И се опасявам, че тя си е направила труда да разпространи легендата. Тя е странна жена с опасно чувство за хумор. За нея е било много лесно, ако някое дете си пореже пръстта или падне лошо, или заболее от заушка, да кимне и да каже: „Да, той ми открадна ябълките миналата седмица“ или „Той дръпна опашката на котката ми“. И не след дълго майките започват да пазят децата си от нея, а други жени й носят мед или сладкиши само за да не ги „омагьоса“. Това е суеверие, глупаво е, но се случва. И сега, естествено, те мислят, че тя е в дъното на тази история.
— Но тя не е?
— О, не. Тя не е такава жена. Не е… не е толкова просто.
— А ти имаш ли някакви подозрения? — Гледах го с любопитство.
Той поклати глава, но гледаше встрани.
— Не, въобще не знам. Но не ми харесва, Бъртън. Рано или късно ще се случи нещо лошо.
2.
Когато се върнах у дома, намерих Меган седнала на стъпалата на верандата, притиснала брадичка на колене.
Тя ме посрещна с обичайната за нея липса на официалности:
— Здравейте. Мислите ли, че мога да обядвам с вас?
— Разбира се.
— Ако ще има пържоли или нещо, което е точно определено само за вас, няма да ви притеснявам — извика подире ми, докато отивах да предупредя Партридж, че на обяд ще бъдем трима.
Предполагам, че Партридж се подразни. Най-малкото успя, без да каже нищо лошо, да покаже, че няма особено високо мнение за тази госпожица Меган.
Върнах се на верандата.
— Ще може ли? — попита момичето нетърпеливо.
— Всичко е наред — успокоих я. — Ирландска яхния.
— А, добре, тя е нещо като храна за кучета, нали? Много картофи и подправки.
— Нещо такова.
Извадих табакерата си и й предложих цигара. Тя се изчерви.
— Много мило от ваша страна.
— Няма ли да си вземеш една?
— Не, не мисля, но е много мило, че ми предлагате. Все едно, че съм истинска личност.
— А ти не си ли истинска личност? — стана ми забавно.
Меган поклати глава, след това рязко смени темата, като протегна крак за оглед.
— Закърпих си чорапите — обяви гордо.
Не съм специалист, но ми се стори, че странното топче от дебели вълнени конци в пълно несъответствие с цвета на чорапите не бе много успешен опит за закърпване.
— Много по-неудобно е, отколкото с дупки — оплака се тя.
— Така изглежда — съгласих се.
— Сестра ви умее ли добре да кърпи?
Опитах се да си спомня дали някога съм забелязал Джоана да се занимава с подобна дейност.
— Не зная — наложи се да призная.
— Ами тогава тя какво прави, когато й се появи дупка в чорапите?
— Мисля — отвърнах доста неохотно, — че ги хвърля и си купува нови.
— Много практично — каза Меган, — но аз не мога да си го позволя. Получавам четирийсет лири годишна издръжка. Не стига за много неща.
Съгласих се.
— Ако само можех да нося черни чорапи. Щях да си боядисвам краката с туш — рече тя тъжно. — В училище винаги правех така. Госпожица Батуърти, учителката, която ни проверяваше дрехите, беше силно късогледа. Страшно полезен номер.
— Изглежда умно.
После замълчахме приятелски, а аз пушех лулата си. Внезапно Меган наруши мълчанието, като каза гневно:
— Предполагам, че както всички други ме смятате за ужасна?
Толкова се стреснах, че лулата падна от устата ми. Беше от морска пяна, само красиво боядисана, и се счупи веднага. Възкликнах гневно: