— Здравей!
Джоана все още беше погълната от огледалото си.
— Толкова се радвам, че си дошла да обядваш с нас. Боже мой, излязла ми е луничка на носа. Трябва да взема спешни мерки. Луничките развалят фасадата.
Партридж излезе и хладно обяви, че обедът е сервиран.
— Хайде — изправи се сестра ми. — Умирам от глад. — Хвана Меган под ръка и двете влязоха в къщата.
Пета глава
1.
Виждам, че съм направил пропуск в разказа си. Досега почти не съм споменавал за госпожа Дейн Калтроп и нейния съпруг, преподобния Калеб Дейн Калтроп.
А викарият и неговата съпруга бяха сред най-знатните личности. Самият Дейн Калтроп беше може би по-далеч от реалността от всеки друг човек. Неговият личен живот бе в книгите му, между четирите стени на кабинета му и в интимното познаване на ранната история на църквата. За разлика от него госпожа Дейн Калтроп бе винаги ужасяващо осведомена. Може би съзнателно съм избягвал да я спомена досега, защото от самото начало изпитвах страх от нея. Тя бе забележителна жена и знаеше тайни, които могат да бъдат известни само на древногръцка богиня, която не пропуска от Олимп и най-незначителния детайл от живота на простосмъртните. Изобщо не бе типичната съпруга на викарий — разбира се, тук трябва да се запитам какво знам лично аз за съпругите на уважаемите викарий?
Тази, която помня, бе плахо, невзрачно същество, изцяло посветено на своя едър и силен съпруг, който притежаваше таланта да проповядва с магнетична сила. Тя общуваше с такава трудност и притеснение, че бе почти невъзможно да проведеш нормален разговор.
Друг тип, често срещан в литературата, е карикатура на жена, която си вре носа навсякъде и във всичко и си служи единствено със стандартни, безсмислени фрази. Вероятно в реалната действителност този тип липсва.
Госпожа Дейн Калтроп никога не си пъхаше носа, където и да било, но въпреки това притежаваше магическата способност да знае абсолютно всичко, което се случва на всеки в градчето. Много скоро установих, че почти всичките му обитатели изпитват страх от нея. Тя не предлагаше съвети и никога не се намесваше, но беше олицетворение на божествената сила за всяка гузна съвест.
Никога не бях срещал жена, която да е толкова безразлична към заобикалящата я среда. Виждал съм я в горещи дни с дебело вълнено палто и отново, когато вали дъжд, примесен със сняг, да крачи по главната улица облечена само в лека памучна рокля, вперила разсеян поглед далеч пред себе си. Имаше дълго, слабо, интелигентно лице, което наподобяваше муцуната на ловджийска хрътка. Говореше винаги открито и прямо, думите й улучваха целта си с поразяваща точност.
На следващия ден след посещението на Меган за обяд тя ме спря на главната улица. Бях изненадан, защото обикновено се движеше с поглед, зареян в хоризонта, сякаш истинската й цел се намираше на километри напред.
— О — възкликна тя, — господин Бъртън. В гласа й усетих триумф, като че ли в момента бе успяла да се справи с особено сложен ребус.
Признах, че аз действително съм господин Бъртън на нейните услуги и съпругата на викария спря да се взира напред и се опита да фокусира погледа си върху моята персона.
— Чакай да видя — каза тя. — За какво исках да разговарям с вас?
Не можех да й помогна в изпълнението на тази сложна задача. Тя стоеше пред мен намръщена и озадачена.
— Нещо доста неприятно — бе първата констатация.
— Съжалявам, ако е така — отговорих стреснат.
— А! — възкликна госпожа Дейн Калтроп. — Мразя тази своя привързаност към буквата „А“. Анонимни писма! Каква е тази история с анонимни писма, която ни навлякохте?
— Аз не съм я навлякъл — възразих. — Тя вече си беше тук.
— Нима? Никой не получаваше анонимни писма, преди да се появите вие.
В гласа й се усещаше обвинение.
— Не е вярно, госпожо Дейн Калтроп. Когато пристигнахме тук със сестра ми, неприятностите с писмата вече бяха започнали.
— Боже мой! — възкликна тя. — Това никак не ми харесва. — Продължаваше да стои пред мен, но очите й отново разсеяно гледаха в далечината. Заговори: — Чувствам, че тук има нещо изключително нередно. Ние в Лимсток не сме такива. Завист, разбира се, злоба и дребни грехове — но не мислех, че някой е способен на подобни постъпки — никога не съм предполагала. А това силно ме тревожи, защото, разбирате ли, аз би трябвало да знам.