Красивите й очи се върнаха от хоризонта и се впериха в моите. В тях се четяха тревога и искрено удивление.
— Но как бихте могла да знаете?
— Обикновено знам. Винаги съм чувствала, че това е мое задължение. Калеб проповядва добре и съвестно и съблюдава свещенодействията. Това е дълг на всеки свещеник, но дългът на неговата съпруга, ако приемем, че му е съпруга, защото той е женен първо за църквата, е да знае какво чувстват и мислят хората от паството дори и да не може по някакъв начин да им повлияе. Нямам ни най-малка представа чия идея е… — Тя прекъсна мисълта си и разсеяно добави:
— А тези писма са толкова глупави.
— Вие, ъ-ъ, получихте ли също анонимно писмо?
Въпросът ми беше поставен много плахо, просто се изплъзна от устата ми и веднага съжалих, но госпожа Дейн Калтроп отговори спокойно, като съвсем леко разшири очи:
— О, да, две, не, три. Не помня точно за какво пишеше. Нещо много глупаво за Калеб и директорката на училището, мисля. Пълен абсурд, защото Калеб няма вкус към прелюбодействието. Никога е нямал голям късмет, защото е свещеник.
— Разбира се — съгласих се. — О, разбира се.
— Калеб щеше да е светец — продължи, — ако не беше прекален интелектуалец.
Не се чувствах достоен да отговоря на тази критика, освен това съпругата на викария по доста странен начин продължи, прескачайки от разсъжденията за съпруга си към проблема с анонимните писма:
— Има толкова много неща, които могат да се кажат, а писмата изобщо не ги засягат. Ето, това е много любопитно.
— Не мисля, че са особено сдържани — възразих горчиво.
— Но авторът им като че ли не пише нищо. Нищо от истински неприятните неща.
— Например?
Хубавите й очи се впериха в моите.
— Ами, разбира се. Тук има много изневери и всичко останало. Невъобразим брой срамни тайни. Защо не ги използва авторът? — Тя замълча и след това внезапно попита: — Какво пишеше във вашето анонимно писмо?
От всеки друг въпросът би прозвучал нахално, но не и от нейните уста.
— Твърдеше се, че Джоана не ми е сестра.
— А тя е?
Госпожа Дейн Калтроп зададе този въпрос с открит приятелски интерес.
— Разбира се. Джоана е моя сестра.
Тя кимна.
— Ето пример за това, което искам да кажа. Смея да твърдя, че има други неща…
Очите й ме гледаха замислено, без всякакъв видим интерес и аз изведнъж разбрах защо цял Лимсток се страхува от съпругата на викария.
В живота на всеки от нас има неща, които бихме искали да забравим. Имах чувството, че госпожа Дейн Калтроп ги знае всичките.
За пръв път в живота си изпаднах във възторг от появяването на Еме Грифит. Сърдечният й глас прогърмя:
— Здравей, Мод. Толкова се радвам, че успях да те срещна. Искам да предложа да променим датата за благотворителната разпродажба. Добро утро, господин Бъртън. — Тя продължи: — Само ще прескоча до бакалията да оставя списъка с поръчките си и ще те придружа до института, ако не възразяваш?
Еме влезе в супермаркета, а госпожа Калтроп каза:
— Горката!
Бях озадачен. Защо ще съжалява Еме? Но тя продължи:
— Знаете ли, господин Бъртън, страхувам се…
— За писмата ли?
— Да, виждате ли, това значи — това трябва да значи… — Тя спря замислена, веждите й се свиха. После продължи бавно, като човек, който решава задача на глас: — Сляпа омраза… да, сляпа омраза. Но дори и слепец може да прободе сърцето, ако случайността го насочи… И какво ще се случи тогава, господин Бъртън?
Щяхме да узнаем само след ден.
2.
Първа ни съобщи за трагедията Партридж. Тя обича трагичните ситуации. Когато трябва да съобщи каквато и да е неприятна новина, носът й започва да потръпва в екстаз.
Тя влязла в спалнята на Джоана, големият й нос потръпвал с двойна бързина, очите й блестели, а устата й била присвита в престорено тъжна гримаса.
— Ужасни новини, госпожице — казала, докато дърпала завесите.
Вярна на своите лондонски навици, Джоана се нуждае от минута-две, преди да се събуди напълно сутрин. Тя промърморила нещо нечленоразделно и се обърнала на другата страна.
Партридж оставила подноса с чая на масичката до леглото и започнала отново:
— Ужасна новина, шокираща. Не можах да повярвам, когато научих.