— Какво е ужасно? — попитала Джоана, все още в борба със съня.
— Бедната госпожа Симингтън. — Партридж направила драматична пауза. — Мъртва!
— Мъртва! — Джоана се изправила в леглото вече напълно будна.
— Да, госпожице, вчера следобед и което е по-лошо, сама е посегнала на живота си.
— О, не, Партридж!
Сестра ми била потресена — трудно бе да се свърже госпожа Симингтън с някаква трагедия.
— Да, госпожице, това е самата истина. Направила го нарочно. Но не, без да бъде подтикната, бедната.
— Подтикната? — Тогава сестра ми започнала да се досеща. — Да не…
Погледнала Партридж и тя потвърдила съмненията:
— Точно така, госпожице. Едно от онези писма!
— Но какво пишело в него?
За голямо съжаление на Партридж съдържанието на писмото все още не й било известно.
— Това са отвратителни писма — казала Джоана, — но не виждам защо трябва да се самоубива човек заради глупостите, които се пишат в тях.
Партридж подсмръкнала и изрекла с чувство:
— Няма нужда, ако не е вярно, госпожице.
— О! — възкликнала Джоана.
След като напуснала стаята, тя изпила чая си, облякла халата си и дойде в моята стая, за да ми съобщи новината.
Спомних си думите на Оуен Грифит. Рано или късно изстрелът в тъмнината щеше да улучи целта си. Така бе станало с госпожа Симингтън. Тя най-малко вероятно от всички жени в Лимсток, бе имала срамна тайна. Размисляйки, си казах, че наистина при всичкия си ум и прозорливост тя не беше силна личност. Беше се пречупила при най-слабия натиск.
Джоана ме попита за какво съм се замислил толкова дълбоко.
Повторих думите на Оуен.
— Разбира се! — възкликна тя заядливо. — Той знае. Този човек си мисли, че знае всичко.
— Той е умен — възразих.
— Той е самоуверен — отсече сестра ми. — Той е отвратително самоуверен.
След около минута тя се обади:
— Какъв ужас за мъжа й и за момичето. Как мислиш ще реагира Меган?
Нямах ни най-малка идея и й казах. Никога не можеше да се предвиди какво ще почувства или помисли Меган.
Джоана кимна:
— Никой не знае какво си мислят децата-елфи.
След още минута мълчание тя отново се обади:
— Мислиш ли… Би ли желал… Чудя се дали би се съгласила да дойде у нас за ден-два. За момиче на нейната възраст смъртта на майка му сигурно е голям шок.
Съгласих се и предложих:
— Да отидем да я попитаме.
— За децата няма защо да се притесняваме, те си имат гувернантка. Но тя май е точно от типа, който може да докара Меган до полуда.
Помислих си, че вероятно Джоана е абсолютно права. Можех да си представя Елзи Холанд как реди клише след клише и предлага чай след чай. Мило същество, но най-неподходящо, щом ставаше дума за чувствително момиче, каквото бе Меган.
Аз сам се бях замислил да отдалечим Меган от това място и се зарадвах, че сестра ми се усети сама, без напомняне от моя страна.
След закуска се качихме в колата и отидохме в къщата на Симингтън.
И двамата бяхме малко нервни. Появяването ни можеше да се възприеме като груба форма на любопитство. За щастие срещнахме Оуен Грифит на входната врата. Той изглеждаше разтревожен и потънал в мисли. Все пак ме поздрави доста сърдечно:
— О, здравей, Бъртън. Радвам се да те видя. Както ти казах, това, от което се боях, се случи. Ужасна история!
— Добро утро, доктор Грифит — каза Джоана с гласа, който използваше за разговори с глухите ни лели.
Грифит се сепна и се изчерви.
— О, о, добро утро, госпожице Бъртън.
— Помислих, че може да не сте ме забелязали.
Оуен Грифит съвсем почервеня. Неговата свенливост го обгърна сякаш с мантия.
— Аз… Аз се извинявам… замислен, не ви забелязах.
Тя продължи безмилостно:
— Аз все пак съм в нормален човешки размер.
— Обикновено котенце — забелязах сурово и се обърнах към Грифит: — Със сестра ми си мислим дали няма да е добра идея да поканим момичето да живее с нас няколко дни. Ти как мислиш? Не желая да изглежда, че се натрапвам, но сигурно на бедното дете му е много тежко. Как мислиш ще го възприеме Симингтън?
Грифит се замисли, след това каза:
— Мисля, че това е великолепна идея. Тя е странно момиче, цялата е кълбо от нерви и би било добре да се отдалечи от това място за известно време. Госпожица Холанд върши чудеса — носи отлична глава на раменете си, но двете деца, а и самият Симингтън, са прекалено много за нея. Той е рухнал, не е на себе си.