— Наистина ли беше… — поколебах се — самоубийство?
Грифит кимна утвърдително.
— О, да, несъмнено. И дума не може да става за нещастен случай. Тя написала на лист хартия „Не мога повече“. Писмото трябва да е пристигнало с вчерашната следобедна поща. Пликът лежеше на пода до краката й, а писмото бе смачкано на топка и захвърлено в камината.
— И какво… — Спрях се на средата на въпроса, ужасен от себе си, и добавих: — Моля да ме извините.
Грифит се усмихна мрачно.
— Не се притеснявай. Това писмо така или иначе ще бъде прочетено на официалното разследване в съда. Няма как да се премълчи и това е за съжаление. Беше в същия стил — неприлични думи и тъй нататък. Конкретното обвинение бе, че по-малкото й дете, Колин, не е от Симингтън.
— Мислиш ли, че е вярно? — не можах да се въздържа да не запитам.
Грифит сви рамене:
— Не мога да реша сам. Тук съм само от пет години. Това, което съм видял с очите си, е, че Симингтънови бяха спокойно, щастливо семейство, привързани към децата си. Вярно е, че момчето очевидно не прилича на родителите си — силно червенокосо и така нататък, но всички знаем, че децата много често приличат много повече на бабите и дядовците, отколкото на родителите си.
— Може би именно липсата на прилика е предизвикала това обвинение. Подло и неуместно използване на случайността.
— Вероятно. Почти сигурно е така. Във всички писма липсват точни факти, има само отровни, необуздани, злобни обиди.
— Да, но в случая писмото я е улучило точно в сърцето — намеси се Джоана. — В противен случай тя не би се самоубила, не е ли така?
Грифит изрече колебливо:
— Не съм много сигурен. От доста време здравето й не беше добро, беше невротизирана, истерична понякога. Лекувах я. Предполагам, че шокът от получаването на писмо с подобно съдържание е предизвикал чувство на паника и покруса, под влиянието на които тя е решила да сложи край на живота си. Може би сама си е внушила, че съпругът й няма да й повярва, а срамът и отвращението са замъглили за миг нейното съзнание и способността да разсъждава трезво.
— Самоубийство в състояние на силен афект — обобщи Джоана. — Нали това е правилната формулировка, доктор Грифит?
— Точно така. Смятам, че имам всички основания да предложа такава теза на следствието.
— Разбирам — каза сестра ми.
Нещо в гласа й накара Оуен да добави с гневен тон:
— Абсолютно всички основания! Вие не сте ли съгласна, госпожице Бъртън?
— О, да — отвърна тя. — На ваше място щях да постъпя по същия начин.
Той я погледна недоверчиво. След това се разделихме. Двамата с Джоана влязохме в къщата. Входната врата бе широко отворена и изглеждаше по-лесно да влезем направо, без да натискаме звънеца, особено след като чухме гласа на Елзи Холанд. Тя говореше на Ричард Симингтън. Той се бе свил в един стол и изглеждаше напълно зашеметен.
— Не, господин Симингтън, наистина, вие трябва да хапнете нещо. Днес нищо не закусихте, поне нищо, което аз наричам нормална закуска, снощи не вечеряхте и като прибавим шока, можете сериозно да се разболеете, а сега ще са ви необходими сили. Докторът каза същото, преди да си тръгне.
Симингтън каза с отпаднал глас:
— Много сте любезна, госпожице Холанд, но…
— Една чаша горещ, хубав чай — прекъсна го твърдо тя, докато натикваше напитката в ръцете му.
На нейно място щях да предложа на нещастника чаша силно уиски със сода. Видът му показваше, че точно от това се нуждае. Все пак той прие чашата и погледна момичето с благодарност.
— Не зная как да ви благодаря за всичко, което направихте и продължавате да правите, госпожице Холанд. Вие сте великолепна.
Тя се изчерви, изглежда й стана приятно.
— Много мило от ваша страна, господин Симингтън. Трябва да ми позволите да направя всичко възможно, за да помогна. Не се тревожете за децата — аз се грижа за тях, успях също да успокоя прислугата. Ако има още нещо, което трябва да се направи — да се пишат писма, да се телефонира, моля, не се колебайте да ме помолите.
— Много сте любезна — повтори Симингтън.
Елзи Холанд се обърна, забеляза ни и бързо дойде при нас.
— Не е ли ужасно? — сподели тя с приглушен глас.