Тя изхвърча от стаята. Джоана каза:
— Изпратен от Бог ангел-хранител.
— Ти май се подиграваш. Тя е мило, добро момиче и очевидно умее да се справя с всякакви ситуации.
— Справя се отлично. И го знае!
— Това е недостойно от твоя страна, Джоана — скарах й се аз.
— Искаш да кажеш да не се отнасям иронично към нейната съвестност и компетентност?
— Разбрала си ме отлично.
— Не мога да понасям хора, които изглеждат предоволни от себе си — отбеляза Джоана. — Това предизвиква най-лошите ми инстинкти. Но ти ме разбираш толкова добре, че няма смисъл да ти обяснявам. Просто си доволен от себе си и се опитваш да ме дразниш. Как намери Меган?
— Беше се сгушила в една стая на тъмно и приличаше на ранена газела.
— Бедното дете. Наложи ли се да я убеждаваш?
— Ни най-малко. Беше възхитена, че може да дойде с нас.
Трополене по стълбите възвести слизането на Меган и нейния багаж. Излязох и взех куфара от ръцете й. Джоана ме следваше и каза нетърпеливо:
— Хайде да побързаме. Вече трети път отклонявам чаша хубав, силен чай.
Отидохме до колата. За мое неудоволствие Джоана натовари куфара в багажника. Вече ходех само с един бастун, но все още не бях готов за атлетични подвизи.
— Влез — подканих Меган.
Тя се качи в колата, аз я последвах. Джоана запали машината и потеглихме.
Пристигнахме в „Литъл Фърз“ и през френския прозорец влязохме направо във всекидневната.
Меган се тръшна на един стол и избухна в сълзи. Плачеше като малко дете — като че ли ревеше бе по-подходящата дума. Напуснах стаята, за да потърся нещо, което може да я успокои. Джоана се бе изправила пред нея, според мен напълно безпомощна.
Чух Меган да казва със задавен глас:
— Извинявам се, че правя така. Толкова е идиотско от моя страна.
— Ни най-малко — успокои я сестра ми. — Вземи още една кърпичка.
Предполагам, че кърпичките бяха нейни. Върнах се в стаята с препълнена чаша и я подадох на Меган.
— Какво е това?
— Коктейл.
— Коктейл? Наистина? — Сълзите й внезапно пресекнаха. — Аз никога не съм пила коктейл.
— Всяко нещо си има начало.
Меган предпазливо отпи една глътка, след това лицето й грейна в усмивка. Тя наклони назад глава и пресуши цялата чаша на един дъх.
— Много е хубав — възкликна. — Ще мога ли да изпия още един?
— Не.
— Защо не?
— След десетина минути ще разбереш сама.
— О!
Меган насочи вниманието си към Джоана:
— Аз наистина искам да се извиня, че толкова глупаво се разревах. Не зная защо го направих. Съвсем нелогично е, защото толкова се радвам, че съм тук.
— Няма проблеми. Съвсем естествено е да си поплачеш, за да ти олекне. Сега всичко е наред. На нас също ни е приятно, че си ни на гости.
— Не може да ви е приятно. Просто сте учтиви. Но аз съм ви много благодарна.
— Няма нужда да се чувстваш благодарна — възрази сестра ми разтревожено. — Само ще се притесня. Когато казах, че ще се радваме, ако дойдеш с нас, говорех самата истина. Да знаеш само как сме си омръзнали с Джери. Вече няма за какво да си говорим, обсъдихме всички теми.
— А сега — намесих се аз — ще имаме възможност да водим най-интересни дискусии — например за Гонерил и Рийгън и други подобни.
Лицето на Меган светна.
— Аз си мислех по този въпрос и смятам, че вече знам отговора. Защото техният ужасен баща е държал толкова много на благопристойното им поведение. Когато те карат за най-малкото нещо да благодариш, да се правиш на вежлив и любезен, неизбежно започва да ти става противно, вътре в теб се заражда бунт, иска ти се поне веднъж да можеш да бъдеш лош и когато наистина ти се удаде такава възможност, много вероятно е да се главозамаеш и да стигнеш прекалено далеч. А старият Лир е бил доста лош с дъщерите си, не е ли така? Искам да кажа, напълно е заслужил пренебрежението от страна на Корделия.
— Виждам, че ни очакват преинтересни тълкувания на творчеството на Шекспир — казах.
— Ясно е, че вие двамата възнамерявате да се правите на големи интелектуалци — възкликна Джоана с шеговит ужас в гласа. — Аз лично винаги съм намирала Шекспир за страшно скучен. Всички тези протяжни сцени, когато всички са пияни и се предполага, че всичко, което става, е смешно, винаги са ме отблъсквали.