Време беше да стана по-решителен:
— Тя е много умно момиче.
Еме ме изгледа строго и продължително.
— За пръв път чувам някой да мисли така за нея — отбеляза накрая. — Чудно, когато й говориш, тя гледа през теб, все едно че те няма, и сякаш не разбира за какво става дума!
— Вероятно просто не й е интересно.
— Ако е така, значи е изключително груба — заяви посетителката.
— Може би това е вярно. Може би и аз бих се държал така с някого, който ме смята за малоумен. Не знам. Но ще ви кажа, че със сигурност не е малоумна.
Госпожица Грифит заяви рязко:
— Най-малкото е завеяна. На Меган й е необходимо да се научи да работи — солидна, трудна работа — за да придобие интерес към живота. Нямате представа колко много значи това за едно момиче. Щом става дума за момичета, аз знам много. Ще останете изненадан каква огромна разлика прави членуването във „Водачките“ за живота на едно момиче. Меган е вече прекалено голяма, за да се шляе безцелно насам-натам. Трябва да върши нещо.
— За нея е било много трудно да се научи да прави каквото и да е друго нещо. Госпожа Симингтън беше на мнение, че Меган не е по-голяма от дванайсетгодишно дете.
Госпожица Грифит изсумтя:
— Зная. Не можех да понасям това нейно отношение. Разбира се, бедната жена е мъртва, а за мъртвите или добро, или нищо, но тя бе идеален пример за това, което аз наричам ниско интелигентен домашен тип. Бридж, клюки и децата — а дори за тях се грижеше онова момиче, Холанд. Неприятно е да го кажа, но никога не съм изпитвала особено уважение към госпожа Симингтън, без да подозирам истината, разбира се.
— Истината! — възкликнах рязко.
Госпожица Грифит се изчерви.
— Ужасно съжалявах Дик Симингтън, когато всички научиха за подвизите й по време на следствието. Не беше честно спрямо него.
— Но вие сигурно чухте с ушите си как Ричард Симингтън заяви, че в това писмо няма капка истина? Той беше абсолютно сигурен.
— Разбира се, че ще каже така. Съвсем правилно. Един истински мъж трябва да защити жена си. Поне Дик постъпи така. — Тя замълча, след което добави: — Знаете ли, че познавам Дик Симингтън отдавна?
Бях изненадан:
— Наистина ли? Зная от брат ви, че сте тук от няколко години.
— Така е. Но когато живеехме на север, той често идваше в нашия край. Познавам го много добре от дълги години.
Жените стигат до някои изводи много по-бързо от мъжете. Но в случая внезапно омекналият глас на Еме ме накара да започна да подозирам нещо.
Погледнах я с любопитство. Без да ми обръща внимание, тя продължаваше да говори със същия замечтан тон:
— Много добре го познавам… Той е горд човек и много резервиран. Но е истински мъж, свидетелка съм, че може да бъде страшно ревнив.
— Може би това обяснява — прекъснах я — защо госпожа Симингтън се е уплашила и не е посмяла да му покаже или да му каже за това анонимно писмо. Страхувала се е, че след като е толкова ревнив, няма да повярва, че написаното не е вярно.
Госпожица Грифит ме погледна гневно и укорително.
— Боже мой! — възкликна. — Нима вярвате, че една жена ще вземе да се трови с цианкалий, защото е обвинена в нещо, което не е вярно?
— Съдията реши, че е възможно. Брат ви също…
Тя ме прекъсна:
— Всички мъже сте еднакви. Всички държите да се спази благоприличието. Само че не на мен подобни номера. Ако една невинна жена получи подобно писмо, пълно с долни обвинения, тя се засмива и го захвърля. Ето какво — изведнъж се запъна, след това довърши — бих направила аз.
Долових паузата и за мен тя можеше да има само едно значение — Еме бе готова да каже: „направих аз“.
Реших да пренеса бойните действия в полето на противника.
— Разбирам — казах учтиво, — че и вие сте получила анонимно писмо?
Еме Грифит бе от хората, които мразят лъжите. Затова тя замълча, после се изчерви и призна:
— Е, да. Но изобщо не си позволих да се главоболя с него.
— Непочтено? — полюбопитствах, демонстрирайки съчувствие.
— Естествено. Тези писма са непочтени и подли. Бълнувания на луд човек. Прочетох една-две думи, разбрах накъде бие и го захвърлих в кошчето за боклук.
— Не сметнахте ли за по-добре да го отнесете в полицията?
— Не в онзи момент. Освен това имам принцип, който твърдо спазвам — колкото по-малко се говори, толкова по-бързо се оправят нещата.