Изкуцуках до бюрото си и отключих чекмеджето, в което бях прибрал анонимното писмо. Бях преценил, че подобни писания не са най-подходящо четиво за очите на нашата Партридж. Подадох го тържествуващо на Неш.
Той внимателно прочете писмото, после вдигна поглед и запита:
— Различава ли се по нещо от предишното писмо?
— Не, поне доколкото си спомням.
— И пликът беше същият?
— Да — отговорих. — Адресът върху плика беше напечатан, а самото писмо представляваше изрязани думи или букви от книга, залепени върху лист хартия.
— И хартията беше същата?
— Мисля, че да.
Суперинтендант Неш кимна и прибра писмото в джоба си. След това каза:
— Чудя се, господин Бъртън, дали ще имате нещо против, ако ви помоля да дойдете с мен до полицейския участък? Смятам да организирам кратка консултация и вашето присъствие ще ми спести много време и преповтаряне на някои факти.
Съгласих се с готовност:
— Сега ли желаете да тръгнем?
— Да, ако ви е удобно.
Навън чакаше полицейска кола. Качихме се в нея и потеглихме. Попитах:
— Смятате ли, че ще успеете да разнищите тази история?
Неш кимна уверено.
— О, да, сигурен съм, че ще се доберем до истината. Защото истината е една и винаги се открива. Но ще ни отнеме доста време и рутинна работа. Тези случаи са бавни, но винаги се постига резултат. Отнася се за постепенно елиминиране на потенциалните извършители.
— Елиминиране?
— Да. Не ги застрелваме — пошегува се той. — Просто е нужна голяма последователност и настоятелност в издирването.
— Ще се наблюдават пощенските кутии, ще се изследват пишещите машини, отпечатъците от пръсти и тъй нататък?
Той се засмя.
— Вие май всичко знаете.
— Сигурно съм чел прекалено много криминални романи.
В полицейския участък вече ни очакваха Симингтън и Грифит. Представиха ме на висок мъж с дълго лице й остра брадичка в цивилни дрехи — инспектор Грейвс. Неш обясни:
— Инспектор Грейвс е дошъл от Лондон, за да ни окаже помощ. Той е специалист по случаите с анонимни писма.
Инспектор Грейвс се усмихна вяло. Казах си, че един живот, посветен на издирване на авторите на анонимни писма, със сигурност е доста потискащ. Все пак инспекторът демонстрира нещо като меланхоличен ентусиазъм.
— Всички тези случаи са еднакви — рече с дълбок, печален глас. Звучеше ми като нещастен пес. — Ще се учудите, фразеологията, съдържанието — приличат си като две капки вода.
Суперинтендант Неш се намеси:
— Преди две години имахме подобен случай. Тогава инспектор Грейвс ни оказа много ценна помощ.
Забелязах няколко от писмата разхвърлени на масата пред Грейвс. Очевидно ги беше изследвал.
— Най-голямата трудност — продължи Неш — е да се съберат всички писма. Хората или ги изгарят, или отричат да са получавали нещо подобно. Глупаво, разбирате, но по-голямата част от населението изпитва страх от полицията.
Не можех да не си припомня госпожа Бейкър.
— Все пак в този случай има от какво да започнем — добави Грейвс.
Неш извади от джоба си писмото, което му бях дал, и го подхвърли на масата пред инспектора. Той го прегледа внимателно, след това го постави редом с останалите анонимни писма и каза одобрително:
— Много хубаво. Много хубаво наистина.
И през ум не би ми минало да описвам това писание по подобен начин, но експертите, предполагам, имат своя гледна точка. Можех само да се радвам, че тирадите от злъч и обиди доставят удоволствие някому.
— Мисля, че имаме достатъчно събран материал, който да ни послужи като отправна точка — започна инспектор Грейвс. — Ще ви помоля, господа, веднага щом получите нови писма, да ми ги донасяте. Също, ако разберете, че някой е получил (това се отнася най-много за вас, доктор Грифит, вие общувате с много пациенти), да направите всичко, което можете, за да стигнат писмата до мен. Засега — той сръчно запрелиства разхвърляните пред него листи — разполагаме със следните веществени доказателства — едно до господин Симингтън, едно до госпожица Гинч, едно до госпожа Мадж, съпругата на месаря, едно до Дженифър Кларк, барманка в „Трите корони“, писмото, изпратено до госпожа Симингтън, това до госпожица Бъртън и… о, да, до управителя на банката.
— Доста представителна колекция — забелязах.