Вървяхме по главната улица. Спрях се пред вратата на агенцията за недвижими имоти.
— Мисля, че тези дни трябваше да направя втората вноска за наема на къщата. Чудя се дали да не го платя и да се махнем оттук с Джоана още утре.
— Не си отивай — каза Оуен.
— Една добра причина да остана?
Той не отговори. Гледаше встрани и след минута-две каза:
— В края на краищата смея да се съглася с теб. Лимсток не е здравословен в този момент. Може… може да те нарани — теб или сестра ти.
— Нищо не може да нарани Джоана. Тя е кораво момиче. Аз съм слабият. И цялата тази история като че ли се отразява на здравето ми.
— На мен също.
Вече бях отворил вратата на агенцията.
— Но няма да си отида — обявих. — Вулгарното любопитство е по-силно от всякакъв страх. Искам да съм свидетел на развръзката на цялата тази история.
Влязох.
Една жена, която пишеше на машина, стана и се насочи към мен. Бе с къса, ситно накъдрена коса и се усмихваше притеснено, но я намерих за далеч по-приемлива от очилатото момиче, което преди нея царуваше в тази канцелария.
След минута-две се досетих, че я познавам отнякъде. Това бе госпожица Гинч, секретарката от кантората на Симингтън. Реших да проверя и попитах:
— Вие не работехте ли в адвокатската кантора „Гълбрайт и Симингтън“?
— Да. Да, наистина. Но реших да напусна. Тази работа също е хубава, въпреки че заплатата е по-ниска. Но има неща, които са по-ценни от парите, не мислите ли, господин Бъртън?
— Несъмнено.
— Тези ужасни анонимни писма — прошепна госпожица Гинч. — Аз получих отвратително писмо, в което бях обвинена, че имам връзка с господин Симингтън — и такива позорни и неморални твърдения в допълнение! Знам дълга си и веднага го занесох в полицията, въпреки че това не е никак приятно, нали?
— О, много неприятно.
— Но те ми благодариха и казаха, че постъпвам правилно. Все пак, като знаех, че хората ще започнат да приказват, а и преди сигурно са приказвали, иначе откъде ще му хрумне на автора подобна идея, — реших да сложа край на всякакви клюки. Но между мен и господин Симингтън никога не се е случвало нещо нередно.
Бях смутен.
— Не, разбира се, че не.
— Но хората са злобни. Уви, толкова злобни!
Опитвах се да отбягна погледа й, но беше неизбежно.
И тогава направих невероятно откритие.
Госпожица Гинч изпитваше нескрита радост от случилото се.
През този ден вече бях срещнал един човек, който изпитваше удоволствие от анонимните писма. Но ентусиазмът на инспектор Грейвс бе професионален. Очевидното наслаждение, което изпитваше госпожица Гинч, намерих за отблъскващо.
И ме осени внезапна идея.
Нима госпожица Гинч бе автор на анонимните писма?
Седма глава
1.
Когато се върнах у дома, заварих госпожа Дейн Калтроп да разговаря с Джоана. Изглеждаше мрачна и болна.
— Ужасен шок, господин Бъртън — каза тя. — Бедната, о, бедната!
— Да. Ужасно е да се помисли дори, че някой може да бъде доведен до самоубийство.
— А, вие имате предвид госпожа Симингтън?
— А вие кого имахте предвид?
Госпожа Дейн Калтроп поклати глава.
— Разбира се, че съжалявам за нея, но това щеше да се случи рано или късно, не е ли така?
— Не ви разбирам — каза Джоана сухо.
Госпожата се обърна към нея:
— Ще се опитам да ви обясня, скъпа. Ако някой си мисли, че самоубийството е изход от всичките му беди, то няма значение какъв ще бъде поводът. Тя щеше да постъпи по същия начин при първата по-сериозна неприятност. Защото в края на краищата е такъв тип жена. Не че можеше да се предположи. Тя винаги ми изглеждаше по-скоро егоцентрична, отколкото глупава жена и се радваше на живота. Не я мислех за толкова слабохарактерна, но това само доказва колко слабо познавам хората.
— Аз все още съм любопитен кого нарекохте „бедната“ — попитах.
Тя ме погледна изненадано.
— Разбира се, жената, която пише тези писма.
Отбелязах сухо:
— Аз не бих си хабил състраданието за подобен изрод.
Госпожа Дейн Калтроп се наведе напред и сложи ръка върху коляното ми. Освен че имаше хубави очи, допирът на ръката й беше много нежен.