Към три и половина Джоана с трясък се появи в трапезарията. Навън чух шум от кола и очаквах да бъде последвана от Грифит, но колата се отдалечи, без някой да влезе след нея.
Лицето й беше силно зачервено и изглеждаше разстроена. Предположих, че нещо се е случило.
— Какво стана?
Сестра ми отвори уста, за да ми отговори, после я затвори, строполи се в най-близкия фотьойл и се вторачи пред себе си.
— Имах най-ужасния ден в живота си — каза накрая тя.
— Но какво се случи?
— Извърших най-невероятните неща. Беше ужасно…
— Но какво?
— Излязох както обикновено на разходка, изкачих хълма и тръгнах към тресавището. Вървях дълго, имах нужда да повървя. След това стигнах до една долинка. Там имаше ферма — на място, както се казва, забравено от Бога. Бях жадна и реших да попитам дали имат мляко или нещо подобно. И така, влязох в двора и се заоглеждах, и в това време вратата се отвори и Оуен излезе от къщата.
— Да.
— Помислил, че е областната сестра. Вътре раждаше жена. Очакваше сестрата, а също и друг лекар, защото имало някакви усложнения.
— Да?
— И той ми каза: „Влез, ти ще свършиш работа. По-добре ти, отколкото никой.“ Отговорих, че не мога, а той: „Какво искаш да кажеш с това?“ Опитах се да му обясня, че никога не съм правила такова нещо, че не знам как… „Какво, по дяволите, значи това?“, каза. „Ти си жена, нали?“ Беше направо ужасен. „Не можеш да откажеш да помогнеш на друга жена в такова положение! Нали казваше, че медицината те интересува и дори, че си искала да станеш медицинска сестра. Или това са били само хубави приказки, така ли? Но сега вече няма приказки, това е истинският живот и ще се държиш като почтено човешко същество, а не като остроумно нищожество!“
Джоана спря да разказва и ме помоли да й донеса чаша вода. Изпи я на един дъх и продължи:
— Върших най-невероятни неща. Джери. Подавах инструменти, изварявах ги, помагах при манипулациите. Толкова съм изморена, че не мога да стоя права. Беше страшно. Но той я спаси — и нея, и бебето. Роди се живо. По едно време се страхуваше, че няма да може да го спаси. О, Боже!
Тя закри лицето си с ръце. Гледах я с гордост и задоволство. Мислено свалих шапка на Оуен Грифит. Той веднъж завинаги бе свалил романтичната ми, несериозна сестра на земята.
— В хола има писмо за теб. Мисля, че е от Пол.
— А?
Тя се замисли за миг и продължи:
— Нямах понятие, Джери. Изобщо не знаех какво са длъжни да вършат лекарите. Какви железни нерви са необходими!
Отидох до входа, взех писмото и го донесох на Джоана. Тя го отвори, прегледа го машинално и го пусна на земята.
— Той беше наистина прекрасен. Начинът, по който се бореше, не можеше да се остави да бъде победен. Беше груб и се държа ужасно с мен — но беше прекрасен.
Гледах с удоволствие забравеното на пода писмо от Пол. Явно Джоана го бе забравила завинаги.
Тринайсета глава
1.
Нещата никога не се случват, когато ги очакваш.
Моите и на Джоана проблеми до такава степен ме бяха погълнали, че бях страшно изненадан от телефонното обаждане на Неш на следващата сутрин:
— Хванахме я, господин Бъртън!
Бях толкова поразен, че за малко не изпуснах слушалката.
— Имате предвид…
Той ме прекъсна:
— Могат ли да ви подслушват?
Стори ми се, че вратата на кухнята леко се открехна.
— Не. Впрочем не съм сигурен.
— Може би ще е по-добре да дойдете веднага в участъка.
— Ще дойда. Тръгвам веднага.
Пристигнах бързо в полицейския участък. Там намерих Неш и сержант Паркинс. Неш беше усмихнат до уши.
— Ловът продължи дълго — каза, — но все пак накрая успяхме.
Той подхвърли на масата едно писмо. Този път беше написано на машина, а съдържанието му бе далеч по-сдържано в сравнение с предишните:
Няма смисъл да мислите, че ще заемете мястото на мъртвата. Цял град ви се смее. Махнете се още сега. Скоро ще бъде твърде късно. Това е предупреждение. Спомнете си какво се случи с другото момиче. Махнете се и стойте далеч от тук.
— Госпожица Холанд го е получила тази сутрин — обясни Неш.
— Мислехме, че е странно, че единствено тя не бе получавала анонимно писмо — добави сержант Паркинс.