Мрачността в очите на Партридж в комбинация с очевидното натъртване върху „намеци“ ме накараха да изпитам опасения, че намеците засягат моя милост. И тъй като едва ли бях в състояние да позная Беатрис, ако случайно я срещна на главната улица, до такава степен не бях й обръщал внимание, изпитах естествено раздразнение. Инвалид, който едва куцука на два бастуна, едва ли е подходящ за ролята на прелъстител на бедни селски момичета. Възмутено казах:
— Каква глупост!
— Повтаряте думите ми, сър. Същото казах на майката на момичето. Казах й, че такива работи няма да се случат в тази къща, докато аз съм тук. А за Беатрис й казах, че тези дни момичетата не са същите, и ако такива работи се вършат на друго място аз не мога да знам. Но истината е, сър — добави тя, — че приятелят на Беатрис, дето работи в гаража, е получил едно такова писмо и не ще и да чуе, че трябва да се държи разумно.
— Не съм чувал по-глупаво и абсурдно нещо през целия си живот.
Бях наистина разгневен.
— Моето мнение, сър — обобщи тя, — е, че ще бъде най-добре да се отървем от момичето. Искам да кажа, че нямаше да реагира така, ако нямаше нещо, което иска да скрие. Няма дим без огън, не съм първата, която го казва.
Не можех да си представя колко ужасяващо уморен щях да се почувствам от многократното повторение на тази фраза.
2.
През тази сутрин се бях решил на малка авантюра. Щях да вървя пеша сам до селото (с Джоана винаги го наричахме село, което технически не беше правилно, по-скоро беше градче и ако хората от Лимсток ни чуеха, щяха доста да се подразнят).
Слънцето грееше, въздухът бе хладен и свеж, чувстваше се вече сладостта на пролетта. Взех си бастуните и се приготвих да вървя. Твърдо отказах на Джоана да ме придружи:
— Не! Отказвам се от ангел-хранител, който ще кръжи около мен и ще ме окуражава с нежно чуруликане. Най-бързо стига този, който пътува сам, ако не си забравила поговорката. Трябва да уредя много неща. Първо ще посетя „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, за да подпиша прехвърлянето на акциите, после ще отида в хлебарницата, за да се оплача за сухия хляб със стафиди, после ще върна онази книга в библиотеката. Да не забравя, че трябва да посетя и банката. Пускай ме да вървя, жено, защото сутринта е много кратка.
Договорихме се Джоана да дойде да ме вземе с колата от главната улица, така че за обяд да съм си вкъщи.
— Ще имаш време да се видиш с целия Лимсток — отбеляза тя.
— Не се съмнявам. До обяд, искам или не, ще съм разговарял с всеки, който е нещо в Лимсток — съгласих се аз.
Защото сутринта беше времето, когато всички излизаха на главната улица да пазаруват и да разменят клюки.
Случи се така, че не отидох до градчето без компания. Не бях изминал и двеста метра, когато зад гърба си чух звънец на велосипед, после изскърцаха спирачки и накрая в краката ми буквално се строполи от колелото си Меган Хънтър.
— Здравейте — поздрави тя задъхано, докато се изправяше на крака и се изтупваше от прахта.
Меган ми бе доста симпатична. Изпитвах към нея необяснимо съжаление.
Тя бе доведена дъщеря на адвоката Симингтън. Дъщеря на госпожа Симингтън от първия й брак. Никой не говореше охотно за господин (капитан) Хънтър. Предположих, че бяха решили името му да бъде забравено. Споменаваха, че се е отнасял много лошо с госпожа Симингтън. Развела се с него една или две години след сватбата. Самата тя била богата. Заселила се в Лимсток с малката си дъщеричка, „за да забрави“, и след време се омъжила за най-личния ерген в градчето, Ричард Симингтън. От втория си брак имаше две момчета, които се радваха на дълбоката привързаност на родителите си. Имах чувството, че Меган понякога се чувства излишна в семейството си. Тя положително не приличаше на майка си — дребна, анемична жена с повехнала хубост, която говореше с тънък, меланхоличен глас за трудностите с прислугата и за здравето си.
Меган бе високо момиче, приличаше на шестнайсетгодишна ученичка, въпреки че беше почти на двайсет години. Кестенявата й коса обикновено бе несресана, имаше момчешки перчем, зеленикавокафяви очи, тясно лице и неочаквано очарователна усмивка. Дрехите й бяха тъмни и раздърпани. Рипсените й памучни чорапи винаги бяха с дупки на коленете и петите.
Като я гледах тази сутрин, реших, че прилича повече на кон, отколкото на човешко същество. Наистина, малко грижи, и от нея щеше да излезе един много хубав кон.