— А вие, лейди Джулиет?
— Качих се направо горе и си легнах. Бях много уморена.
— А какво ще кажете за книгата, мила? — попита я мисис Конрад с усмивка.
— Книгата ли? — Лейди Джулиет се изчерви.
— Да, знаете, че когато отпратих Леони, вие се качвахте по стълбите. Били сте долу в салона, за да си вземете една книга, така ми казахте.
— О, да, наистина слязох долу. Аз… бях забравила.
Лейди Джулиет стисна нервно ръцете си.
— Чухте ли прислужницата на мисис Конрад да изпищи, милейди?
— Не… не съм чула.
— Колко интересно — защото може би по това време сте били в салона.
— Нищо не съм чула — изрече лейди Джулиет с по-твърд глас.
Поаро се обърна към младия Ленърд.
— Мосю?
— Нищо не съм правил. Отидох направо горе и си легнах.
Поаро потърка брадичката си.
— Уви, страхувам се, че вашите сведения няма да ми помогнат. Уважаеми дами и драги господине, съжалявам, безкрайно съжалявам, задето прекъснах съня ви за толкова малко полза. Приемете моите извинения, моля ви.
Като жестикулираше и се извиняваше, той ги съпроводи до вратата. Върна се с прислужницата французойка — хубаво момиче с нахален вид. Алоуей и Уиърдейл се бяха оттеглили с дамите.
— Сега, мадмоазел — изрече Поаро живо, — нека си кажем истината. Не ми разказвайте измислени неща. Защо изпищяхте на стълбите?
— О, мосю, видях една висока фигура… цялата в бяло…
Поаро я спря с енергично поклащане на показалеца си.
— Не ви ли казах да не ми разправяте измислици? Аз ще ви подскажа. Той ви целуна, нали? Мосю Ленърд Уиърдейл?
— Eh bien, monsieur, какво е в края на краищата една целувка?
— При дадените обстоятелства тя е съвсем естествена — отвърна Поаро галантно. — Самият аз или пък Хейстингс, който е тук… но кажете ми точно какво се случи.
— Той ме приближи изотзад и ме сграбчи. Аз се стреснах и изпищях. Ако го бях видяла, нямаше да изпищя… но той се нахвърли върху ми като котарак. После дойде мосю секретарят. Мосю Ленърд хукна по стълбите. А какво можех да кажа аз? Особено на един jeune homme comme ça — tellement comme ilfaut? Ma foi15, измислих това за призрака.
— Всичко намери своето обяснение! — извика Поаро жизнерадостно. — После се качихте в стаята на мадам — вашата господарка. Впрочем коя е нейната стая?
— Тя е накрая, мосю. Отсам.
— Тогава е точно над кабинета. Bien, мадмоазел, няма да ви задържам повече. И la prochaine foi16, не пищете.
Като я освободи, той дойде при мен с усмивка.
— Интересен случай, нали, Хейстингс? В главата ми започват да се раждат някои малки идеи. А вие какво ще кажете?
— Какво е правил Ленърд Уиърдейл на стълбите? Този младеж не ми харесва, Поаро. Той е истински женкар, сигурен съм.
— Съгласен съм с вас, mon ami.
— Фицрой изглежда почтен човек.
— И лорд Алоуей твърди същото.
— Но все пак в неговото поведение има нещо…
— Което е прекалено добро, за да бъде достоверно? Сам го почувствах. От друга страна, нашата приятелка мисис Конрад е твърде съмнителна.
— И стаята й е над кабинета — казах замислено, като не изпусках от погледа си Поаро.
Той поклати глава, леко усмихнат.
— Не, mon ami, не мога сериозно да повярвам, че тази безупречна дама се е спуснала през комина или е скочила долу от балкона.
Докато говореше така, вратата се отвори и за мое голямо учудване вътре нахлу лейди Джулиет Уиърдейл.
— Мосю Поаро — изрече тя малко задъхано, — мога ли да говоря с вас насаме?
— Милейди, смея да твърдя, че капитан Хейстингс е другата ми половина. Можете да говорите пред него, сякаш е предмет без всякакво значение, все едно, че го няма тук. Седнете, моля ви.
Тя седна, но продължаваше да гледа втренчено Поаро.
— Това, което имам да ви кажа е… малко трудно за разказване. Вие сте натоварен с този случай. Ако… книжата бъдат върнати, ще се сложи ли с това край на историята? Искам да кажа — може ли всичко да приключи, без да се задават въпроси?
Поаро я изгледа строго.
— Нека се разберем, мадам. Книжата ще бъдат предадени в моите ръце… така ли? А аз ще ги върна на лорд Алоуей при условие, че той няма да задава никакви въпроси как са попаднали те у мен?