Аз поклатих глава в недоумение.
— Но да! — възкликна Поаро. — Защо се отказвате толкова лесно? Вижте сега — Фицрой излиза от кабинета; той оставя книжата на бюрото. След няколко минути лорд Алоуей влиза в стаята, отива до бюрото и не намира книжата. Само две неща са възможни в този случай — или Фицрой не е оставил книжата на бюрото, а ги е пъхнал в джоба си — но това не е приемливо, защото, както изтъкна Алоуей, Фицрой би могъл да ги вземе във всеки друг по-подходящ момент, или книжата са били още на бюрото, когато лорд Алоуей е отишъл за тях — в който случай те са влезли в неговия джоб.
— Лорд Алоуей крадец! — казах аз потресен. — Но защо? Защо?
— Не ми ли споменахте за някакъв скандал в миналото? Казахте, че бил реабилитиран. Но да допуснем все пак, че скандалът е бил основателен. В английския обществен живот не трябва да има скандал. Ако случаят се разрови отново и се окаже, че лордът е виновен — сбогом на политическата му кариера. Да предположим, че той е бил шантажиран и исканата цена е била да предаде плановете на подводницата.
— Но в такъв случай лордът е долен предател! — извиках аз.
— О, не, не е. Той е умен и находчив. Да предположим, приятелю, че той е прекопирал тези планове — за един способен инженер това е съвсем лесно, — като е нанесъл малки изменения във всяка част, което ще направи плановете неосъществими. Той връчва подправените планове на чуждия агент — предполагам, че това е мисис Конрад; но за да не възникне съмнение в достоверността на плановете, те трябва да бъдат откраднати. И лордът прави всичко възможно да не хвърли съмнението за кражбата върху обитателите на вилата си, като измисля, че е видял един човек да излиза през прозореца. Но с това свое твърдение той се натъкна на упорството на адмирала. Затова следващата му грижа беше да отклони подозрението и от Фицрой.
— Това са само догадки от ваша страна, Поаро — възразих аз.
— Това е психология, mon ami. Човек, който е предал истинските планове, няма да се интересува толкова кой ще попадне под подозрение. И защо ще бъде толкова загрижен да не бъдат съобщени подробности за кражбата на мисис Конрад? Защото той е предал фалшивите планове по-рано същата вечер и не иска тя да знае, че кражбата е могла да се извърши единствено по-късно.
— Питам се дали сте прав — казах аз.
— Разбира се, че съм прав. Похвалих Алоуей, изтъкнах, че му говоря като на велик човек, какъвто съм и аз… и той идеално ме разбра. Ще видите, че е така.
Едно нещо е съвсем сигурно. В деня, когато лорд Алоуей стана министър-председател, пристигна чек и снимка с автограф; на снимката пишеше: „На моя дискретен приятел, Еркюл Поаро — от Алоуей“.
Вярвам, че подводницата от типа „Z“ предизвиква голямо ликуване във военноморските среди. Те твърдят, че тя ще революционизира военното дело. Чух, че една чужда велика сила е опитала да построи нещо от същия вид, ала резултатът бил доста плачевен. Но аз продължавам да съм убеден, че Поаро имаше само догадки. Напоследък той твърде често си служи с този метод.
Апартаментът
— По дяволите! — изруга Пат.
Все по-намръщена, тя ровеше бясно в коприненото пликче, което наричаше вечерна чанта. Двама младежи и още едно момиче я наблюдаваха тревожно. Те стояха до затворената врата на апартамента на Патриша Гарнет.
— Няма смисъл — каза Пат. — Не е тук. Ами сега?
— Какво е животът без секретен ключ? — измърмори Джими Фолкънър.
Той беше нисък младеж с широки плещи и добродушни сини очи.
Пат се обърна гневно към него:
— Не си прави шеги, Джими. Това е сериозно.
— Провери още веднъж, Пат — обади се Донован Бейли. — Трябва да е някъде там.
Той имаше ленив, приятен глас, който подхождаше на слабото му, мургаво тяло.
— Спомняш ли си да си го вадила от чантата? — каза другото момиче, Милдред Хоуп.
— Разбира се. Според мен го дадох на един от двама ви. — Патриша се обърна към мъжете с обвиняващ поглед. — Казах на Донован да го прибере.
Но тя нямаше да намери толкова лесно изкупителна жертва. Донован твърдо отричаше, а Джими го подкрепи.
— Видях как сложи ключа в чантата си — каза Джими.
— Тогава един от вас го е изпуснал на земята, когато вземахте чантата ми. Нали я изпуснах един-два пъти.
— Един-два пъти! — озъби се Донован. — Изпусна я най-малко десет пъти, освен че я забравяше на всевъзможни места.