Той мина на пръсти през кухнята в малко килерче, от което водеше една врата. Отвори вратата и запали лампата. Стаята приличаше на нещо като кучешка колиба, измислена от строителите на апартаменти за подслоняване на човешки същества. Подовото пространство беше почти напълно заето от леглото. На него лежеше по гръб и спеше розовобузесто момиче с широко отворена уста и спокойно хъркаше.
Поаро изгаси светлината и се отдалечи.
— Тя няма да се събуди — каза той. — Ще я оставим да спи, докато дойде полицията.
Върна се пак във всекидневната. Там беше вече и Донован.
— Полицията ще бъде тук почти веднага, така ми казаха — изрече той на един дъх. — Не бива да пипаме нищо.
Поаро кимна.
— Няма да пипаме — потвърди той. — Само още гледаме.
Той премина в стаята. Милдред беше слязла долу с Донован и четиримата младежи стояха на прага и наблюдаваха Поаро с голям интерес.
— Едно не мога да проумея — започна Донован. — Не съм се приближавал нито веднъж до прозореца — как тогава кръвта е изцапала ръката ми?
— Млади приятелю, отговорът стои пред очите ви. Какъв цвят има покривката на масата? Червен, нали? А несъмнено вие сте сложили ръката си върху масата.
— Да — съгласи се Донован. — Това ли… — И млъкна.
Поаро кимна. Беше се навел над масата. Посочи с ръка една тъмна ивица върху червеното.
— Тук е било извършено престъплението — произнесе важно той. — Тялото е било преместено след това.
После се изправи и бавно огледа стаята. Той не се помръдваше, не докосна нищо, ала въпреки това четиримата имаха усещането, че всеки предмет в това запарено място разкрива тайните си за наблюдателното око на Поаро.
Еркюл Поаро кимна с видимо удовлетворение. Лека въздишка се изтръгна от гърдите му.
— Разбирам — каза той.
— Какво разбирате? — попита любопитно Донован.
— Разбирам — допълни Поаро — това, което безспорно сте почувствали — че стаята е претъпкана с мебели.
Донован се усмихна печално.
— Доста се поблъсках в тях — призна той. — Разбира се, всичко беше на различно място в стаята на Пат и аз не можех да се ориентирам.
— Не всичко — възрази Поаро.
Донован го погледна въпросително.
— Искам да кажа — рече Поаро с тон на извинение, — че някои неща са винаги на определено място. В блок с апартаменти вратата, прозорецът и камината са на едно и също място в стаите, които се намират една под друга.
— Как му казваха на това — да цепиш косъма на две, нали? — обади се Милдред. Тя гледаше Поаро с леко неодобрение.
— Човек винаги трябва да говори с абсолютна точност — отговори й Поаро. — Да речем, че това е малка прищявка от моя страна.
По стълбите се чуха стъпки и трима мъже влязоха при тях. Това бяха един полицейски инспектор, един полицай и лекар. Инспекторът позна Поаро и го поздрави почтително. Сетне се обърна към другите.
— Ще искам показания от всички — започна той, — но на първо място…
Поаро го прекъсна.
— Имам малко предложение — каза той. — Да отидем до горния апартамент и госпожицата тук ще ни приготви това, което е намислила — по един омлет. Аз страшно обичам омлети. После, мосю инспекторе, като свършите тук, ще се качите при нас и ще задавате колкото искате въпроси.
Предложението бе прието и Поаро се качи горе с младежите.
— Мосю Поаро — каза Пат, — мисля, че вие сте голям сладур. Ще ви направя чуден омлет. Правя страхотни омлети.
— Великолепно. Веднъж, мадмоазел, бях влюбен в красива млада англичанка, която приличаше много на вас — но, уви! — тя не умееше да готви. Може би всичко е било за добро.
В гласа му прозвуча лека тъга и Джими Фолкънър го погледна любопитно.
Но след като се озова в апартамента, Джими се впусна в опити да забавлява всички. Ужасната трагедия долу беше почти забравена.
Омлетът беше изяден и справедливо възхвален, когато се чуха стъпките на инспектор Райе по стълбите. Той влезе, придружаван от лекаря, а полицаят беше останал долу.
— Е, мосю Поаро — каза той, — всичко изглежда ясно — няма като че ли много хляб за вас, макар че може да се окаже трудно да заловим престъпника. Бих искал да чуя как е открито убийството.