— Хора влизат и излизат от нея по всяко време. Това са големи блокове. Предполагам, че никой от вас — и той се обърна към четиримата млади хор — не е видял някого да излиза от апартамента?
Пат поклати глава.
— Ние излязохме по-рано — около седем часа.
— Разбирам. — Инспекторът стана. Поаро го придружи до вратата.
— Като малка услуга, може ли да разгледам апартамента долу?
— Разбира се, мосю Поаро. Зная какво мислят за вас в нашето управление. Ще ви оставя ключа. Имам два. Апартаментът ще бъде празен. Слугинята отиде при свои близки — страхува се да остане сама.
— Благодаря ви — каза мосю Поаро. Той се върна обратно замислен.
— Не сте ли доволен, мосю Поаро? — попита го Джими.
— Не — отговори Поаро. — Не съм доволен. Донован го погледна с любопитство.
— Какво е това, което ви тревожи?
Поаро не отговори. Той остана мълчалив за минута-две, сякаш мислеше нещо намръщен, после направи внезапно нетърпеливо движение с раменете си.
— Ще ви кажа лека нощ, мадмоазел. Сигурно сте уморена. А имахте и много за готвене… нали?
Пат се разсмя:
— Правих само омлет. Не съм приготвяла вечеря Донован и Джими дойдоха и ни поканиха — ходихме в едно местенце в Сохо.
— И после несъмнено отидохте на театър?
— Да. Гледахме „Кафявите очи на Каролайн“.
— О! — възкликна Поаро. — Заглавието е трябва да бъде „Сините очи на мадмоазел“.
Той направи сантиментален жест и после отново пожела на Пат лека нощ, както и на Милдред, която щеше да остане за през нощта при Пат, защото Пат си призна откровено, че ще се побърка от страх, ако остане сама точно тази нощ.
Двамата младежи си тръгнаха с Поаро. Когато вратата се затвори, те се приготвиха да му кажат „довиждане“ още на площадката на долния етаж, но Поаро ги възпря.
— Млади приятели — рече той, — чухте ли как казах, че не съм доволен? Eh bien, вярно е — не съм доволен. Сега отивам да направя свои собствени проучвания. Елате с мен, ако желаете.
Те се съгласиха на драго сърце. Поаро ги поведе към долния апартамент. Извади ключа, който му беше дал инспекторът. Като отвори вратата, той не ги въведе в дневната, както бяха очаквали младежите. Вместо това се озоваха в кухнята. В малка ниша, която служеше за килер, имаше голям железен сандък. Поаро го отвори и като се преви надве, започна да рови в него с енергията на настървен териер.
Джими и Донован го гледаха с почуда.
Изведнъж Поаро се отдръпна от сандъка с радостен вик. В ръката си държеше високо едно малко затворено шише.
— Voila! — каза той. — Намерих каквото ми трябваше. — Подуши внимателно шишенцето. — Уви! Аз съм хремав… настинала ми е главата.
Донован взе от него шишенцето, за да го помирише и той, но не можа да усети никаква миризма. Махна запушалката и поднесе шишенцето към носа си, преди викът на Поаро да може да го възпре.
Донован политна изведнъж като подкосен. Поаро се хвърли напред, като успя да го подхване, преди Донован да се строполи на пода.
— Идиот! — извика той. — Що за идея! Да отпуши шишенцето толкова неразумно! Не забеляза ли той колко внимателно боравех с него? Мосю… Фолкънър… така ли се казвахте? Ще бъдете ли така добър да ми донесете малко бренди? Забелязах, че има гарафа във всекидневната.
Джими побърза да изпълни поръката, но като се върна, Донован беше приседнал и заяви, че вече се чувства добре. Наложи му се да изслуша кратка лекция от Поаро за необходимостта човек да бъде предпазлив, когато мирише вещества, за които предполага, че са отровни.
— Смятам да си вървя у дома — каза Донован и се приповдигна на разтрепераните си крака. — Стига да не ви трябвам повече. Все още се чувствам малко разнебитен.
— Сигурно — съгласи се Поаро. — Най-добре е да си вървите. Мосю Фолкънър, останете тук още малко. Ще се върна след миг.
Той изпрати Донован до вратата и двамата излязоха навън. Останаха на стълбището да поговорят няколко минути. Когато Поаро най-сетне се върна в апартамента, намери Джими да се озърта във всекидневната стая с учудени очи.
— Е, мосю Поаро — каза той, — какво ще правим по-нататък?
— Нищо. Случаят е приключен.
— Какво?
— Вече зная всичко.
Джими го зяпна с почуда:
— Шишенцето, което намерихте?
— Да. Онова малко шишенце.
Джими поклати глава.
— Нищо не мога да разбера — каза той. — По една или друга причина долових, че сте недоволен от доказателствата срещу този Джон Фрейзър, който и да е той.