Аз намекнах деликатно, че тъкмо достъпът на свеж въздух ме привлича най-много в откритите моторни возила.
— А ако вали? Вашият английски климат е толкова променлив.
— Ако вали, отвореният автомобил има сгъваем покрив. А ако вали силно, екскурзията няма да се състои.
— А! — възкликна Поаро. — Да се надяваме тогава, че утре ще вали.
— Е, щом мислите така…
— Не, не, mon ami, виждам, че с цялото си сърце желаете да отидем на това пътешествие. За щастие взел съм със себе си балтон и два шала. — Поаро въздъхна. — Но ще имаме ли достатъчно време в Чарлок Бей?
— Страхувам се, че ще се наложи да останем там за през нощта. В маршрута влиза обиколка на Дартмур. Ще обядваме в Манкхамптън. Пристигаме в Чарлок Бей към четири часа, автобусът потегля обратно в пет и пристига тук в десет часа.
— Така ли! — учуди се Поаро. — И има хора, които вършат това за удоволствие! На нас, разбира се, се полага намаление, след като няма да пътуваме обратно, нали?
— Не зная дали това е възможно.
— Ще настояваме.
— Хайде, Поаро, не бъдете стиснат. Знаете, че не сте толкова беден.
— Приятелю, въпросът не е в стиснатостта, а в принципа. Ако бях милионер, пак щях да платя само това, което е справедливо и правилно.
Ала точно както очаквах, този път Поаро беше обречен на провал. Господинът, който ни издаде билетите в туристическото бюро, беше спокоен и не се нервираше, но бе непреклонен. Той твърдеше, че трябва да се върнем с автобуса. Дори изтъкна, че трябва да заплатим допълнителна такса, задето искаме привилегията да останем в Чарлок Бей.
Сразен, Поаро плати исканата сума и напусна бюрото.
— Англичаните са лишени от усет за пари — промърмори той. — Забелязахте ли, Хейстингс, един млад човек, който плати пълната такса и не скри намерението си да остане в Манкхамптън?
— Не мисля, че съм го видял. Всъщност…
— Всъщност не отделяхте очи от онази симпатична млада жена, която взе съседното място № 5 до вашето. О! Да, приятелю, видях ви. И тъкмо когато се гласях да взема места 13 и 14, които са в средата и добре закътани, вие грубо се провряхте напред и казахте, че места 3 и 4 са по-подходящи.
— Наистина, Поаро — казах аз, целият пламнал.
— Червеникавокестенявите коси — те винаги са ви привличали!
— Във всеки случай ако трябваше да избирам кого да гледам, винаги щях да предпочета нея, отколкото онзи странен младеж.
— Зависи от гледната точка. За мен беше интересен тъкмо младежът.
Нещо доста знаменателно в тона на Поаро ме накара да погледна бързо към него.
— Защо? — попитах аз. — Какво имате предвид?
— О, не се вълнувайте. Да кажем това, че се опитва да си пусне мустаци, а резултатът е плачевен. — И Поаро погали собствените си великолепни мустаци изключително нежно. — Това е изкуство — промърмори той, — пускането на мустаци! Съчувствам на всички, които се пробват в него.
Винаги е трудно да узнаеш кога Поаро е сериозен и кога просто се забавлява за чужда сметка. Реших, че е най-безопасно да не казвам нищо повече.
Утрото на другия ден беше ясно и слънчево. Великолепен ден! Поаро обаче не смяташе да рискува. Той носеше вълнена жилетка, мушама, солиден балтон и два шала в добавка към най-плътния си костюм. Глътна две таблетки „антигрипал“, преди да тръгне, и се запаси с още.
Взехме за из път малки куфари. Хубавото момиче, което бяхме забелязали предишния ден, също носеше малък куфар, както и младежът, за когото разбрах, че е спечелил симпатиите на Поаро. Друг багаж нямаше. Шофьорът прибра четирите куфара, след което заехме местата си.
Поаро доста злонамерено, според мен, ми предостави външното място, понеже „съм имал мания за свеж въздух“, и зае вътрешното място — до нашата хубава съседка. Скоро обаче той се поправи. Мъжът на № 6 беше шумен, склонен към закачки и буен, затова Поаро помоли тихичко девойката, ако желае, да смени мястото си с неговото. Тя охотно се съгласи, смяната стана и скоро ние тримата поведохме весел разговор.
Тя очевидно беше съвсем млада, на не повече от деветнадесет години, и наивна като дете. Скоро ни довери причината за пътуването си. Отиваше по работа на леля си, която имала много интересен антикварен магазин в Ебърмът.
Тази леля изпаднала в много тежко материално положение след смъртта на баща си и използвала малкото си средства и покъщнина от хубави предмети, които наследила от него, с които да започне бизнес. Началото било успешно и скоро си създала добро име в търговията. Племенницата й, Мери Дюрант, отишла да живее при леля си и да учи бизнес и била много щастлива от новата си професия — предпочитала я много повече от това да бъде детска гувернантка или компаньонка на млади момичета.