Поаро кимна с интерес и одобрение на думите й.
— Мадмоазел също ще успее, сигурен съм — отбеляза галантно той. — Но ще си позволя да ви дам един малък съвет. Не бъдете толкова доверчива, мадмоазел. На всяка крачка се срещат крадци и вагабонти, дори в този наш автобус. Винаги си отваряйте очите на четири, бъдете винаги нащрек!
Тя го слушаше с отворена уста и той кимна премъдро.
— Ами да, така е — продължи Поаро. — Кой може да бъде сигурен? Дори аз, който говоря с вас така приятно, може да се окажа злосторник от най-долнопробно естество.
И той смигна по-силно от обикновено пред учудения й поглед.
Спряхме за обяд в Манкхамптън и след няколко думи със сервитьора Поаро успя да ни осигури малка маса за трима, близо до прозореца. Навън, в голям вътрешен двор, бяха паркирани двайсетина открити автобуса, пристигнали тук от цялата страна. Ресторантът на хотела беше пълен и вътре беше доста шумно.
— Тук ще се преизпълним с екскурзиантски дух — забелязах аз с гримаса.
Мери Дюрант се съгласи с мен.
— Напоследък Ебърмът става непоносим през летните месеци — каза тя. — Леля ми твърди, че преди е бил съвсем различен. Сега не можеш, казва тя, да вървиш по тротоарите от хора.
— Но за бизнеса е добре, мадмоазел.
— За нашия специално не особено. Ние продаваме само редки вещи, ценни неща. Не се занимаваме с разни стари боклуци. Леля ми има клиенти в цяла Англия. Ако им трябва маса или стол от определен период, или порцеланов предмет, те пишат на леля ми и след време тя им ги изпраща. Така е и в този случай.
Проявихме интерес и девойката ни обясни подробно всичко. Някакъв американски джентълмен, мистър Дж. Бейкър Уд, бил колекционер на миниатюри. На пазара се появила много ценна колекция от миниатюри и мис Елизабет Пен — лелята на Мери — ги купила. Тя писала на мистър Уд, описала миниатюрите и назовала цената. Той отговорил, изразявайки съгласието си да купи колекцията, както му била представена, и молейки някой да му донесе редките предмети, за да ги види — той бил отседнал в Чарлок Бей. Лелята изпращала мис Дюрант като представител на фирмата.
— Миниатюрите са прекрасни, разбира се — продължи тя. — Но не мога да си представя някой да плати толкова пари за тях. Петстотин лири! Колко много пари са това! Правени са от Козуей. Правилно ли се изразих? Така съм объркана в тези неща.
Поаро се усмихна:
— Вие нямате още опит, така ли, мадмоазел?
— Липсват ми познания — потвърди Мери с тъга. — Нас, младите, никой не ни е учил за старинните неща. Има много да наваксвам.
Тя въздъхна. После изведнъж видях как тя почти зяпна от почуда. Тя седеше с лице към прозореца и погледът й беше насочен към вътрешния двор. Девойката бързо изрече нещо, скочи от стола си и се втурна навън от салона. Върна се след малко, задъхана и с извинение на уста.
— Така съжалявам, задето побягнах така. Но ми се стори, че видях някакъв мъж да взема куфара ми от автобуса. Втурнах се след него, но се разбра, че куфарът е негов. Той е почти същият като моя. Така глупаво се почувствах! Излезе, че обвинявам този човек в кражба.
Разсмя се при тази своя мисъл.
Поаро обаче не се разсмя.
— Как изглеждаше този мъж, мадмоазел? Опишете ми го, моля!
— Беше с кафяв костюм. Слаб и висок млад човек с много особени мустаци.
— Аха — досети се Поаро. — Нашият приятел от вчера, Хейстингс. Познавате ли го, мадмоазел? Виждали ли сте го преди?
— Не, никога. Защо?
— Нищо. Просто е много странно, нищо повече.
Той отново потъна в мълчание и не взе повече участие в разговора, докато нещо, казано от Мери Дюрант, не привлече вниманието му.
— Какво казахте, мадмоазел?
— Казах, че на връщане трябва да внимавам за „злосторници“, както ги наричате вие. Очаквам мистър Уд да плати в брой. Ако нося петстотин лири в банкноти, сигурно ще бъда добра плячка за някой злосторник.
Тя се изсмя, но Поаро пак остана сериозен. Вместо това той я запита в кой хотел смята да отседне в Чарлок Бей.
— В „Анкър“. Той е малък и не е скъп, но е съвсем приличен.
— Така значи — откликна Поаро. — В хотел „Анкър“. Точно там Хейстингс смята да отседнем и ние. Колко странно!
И той ми намигна.