— Дълго ли ще стоите в Чарлок Бей? — попита Мери.
— Само една нощ. Имам работа там. Сигурен съм, че не можете да се досетите каква е професията ми, мадмоазел?
Видях как Мери обмисля няколко отговора, а после ги отхвърля — може би поради известна предпазливост. Накрая тя се престраши и каза, че според нея Поаро е илюзионист. Отговорът й му се стори много забавен.
— О! Каква чудесна идея! Мислите, че вадя зайци от цилиндъра си? Не, мадмоазел. Аз съм обратното на илюзионист. Защото илюзионистът прави така, че нещата да изчезват. А аз, напротив, правя така, че нещата, които са изчезнали, да се появят отново. — Наведе се напред артистично, за да придаде на думите си по-силен ефект. — Тайна е, мадмоазел, но на вас ще кажа — аз съм детектив!
Облегна се пак назад на стола си, доволен от ефекта, който бе създал. Мери Дюрант го гледаше очарована. Но по-нататъшният разговор бе прекъснат, защото клаксоните отвън възвестиха, че „пътните чудовища“ са готови да продължат.
Когато излязохме заедно от салона, аз споделих с Поаро колко очарователна е нашата познайница от обеда. Поаро се съгласи с мен:
— Да, очарователна е. Но не е ли и малко глуповата?
— Глуповата, а?
— Не се палете. Едно момиче може да е красиво, да има червеникавокестенява коса и въпреки това да си е глуповато. Най-голямата глупост е да посветиш двама непознати в това, което ти предстои да вършиш.
— Е, може би е разбрала, че сме порядъчни хора.
— Това, което казвате, е също доста глупаво, приятелю. Всеки, който познава добре работата си, естествено ще изглежда порядъчен. А малката каза, че трябва да внимава, когато й дадат петстотин лири в брой. Но дори и сега тя има петстотин лири у себе си.
— В миниатюри.
— Точно така. В миниатюри. А между едното и другото няма голяма разлика, mon ami.
— Нали никой не знае за това, освен нас?
— И сервитьорът, и хората от съседната маса са чули. Несъмнено също няколко души от Ебърмът! Мадмоазел Дюрант е очарователна, но ако аз бях на мястото на леля й, мис Елизабет Пен, първо щях да науча новата си помощница на ум и разум. — Млъкна, а после продължи с различен тон: — Знаете, приятелю, че да се вземе куфар от такъв автобус, когато всички сме на обед, е най-лесното нещо на света.
— О, хайде, Поаро, все някой ще забележи.
— И какво ще видят? Един човек си взема багажа. При това го направи пред всички, съвсем открито, така че никой няма и да помисли да се намесва.
— Искате да кажете… Поаро, да не би… Но този човек с кафявия костюм — нали е взел собствения си куфар?
Поаро се намръщи:
— Така изглежда. И въпреки това е странно, Хейстингс, че той не е взел куфара си по-рано, когато пристигна автобусът. Вие видяхте, че той не обядва тук.
— Ако мис Дюрант не беше седнала срещу прозореца, тя нямаше да го види — изрекох бавно аз.
— Но тъй като е взел собствения си куфар, това няма никакво значение — отбеляза Поаро. — По-добре да забравим за него, mon ami.
Въпреки това, когато заехме отново местата си и автобусът се понесе напред, той се възползва от възможността да изнесе пред Мери Дюрант още една лекция за опасностите на недискретността, която тя изслуша кротко, но определено с чувството, че всичко е някаква шега.
Пристигнахме в Чарлок Бей в четири часа и имахме щастието да си наемем стаи в хотел „Анкър“ — очарователна старовремска странноприемница в една странична уличка.
Поаро току-що беше разопаковал някои необходими вещи и мажеше с помада мустаците си, подготвяйки се за посещението си при Джоузеф Аронс, когато на вратата се почука отчаяно. Аз извиках „Влез!“ и за мое пълно изумление пред нас изникна Мери Дюрант с пребледняло лице и едри сълзи в очите.
— Моля ви да ме извините… но… но се случи нещо ужасно. Вие нали казахте, че сте детектив? — обърна се тя към Поаро.
— Какво се е случило, мадмоазел?
— Отворих куфара си. Миниатюрите бяха в куриерско куфарче от крокодилска кожа — заключено, разбира се. А сега вижте!
Тя подаде малко квадратно куфарче от крокодилска кожа. Капакът му висеше отворен. Поаро го пое от ръцете й. Ключалката беше насилена; трябва да е била употребена значителна сила — следите по нея бяха съвсем явни. Поаро разгледа куфарчето, кимна и го върна на госпожицата.
— Миниатюрите? — попита той, макар и двамата да знаехме отговора твърде добре.
— Няма ги. Откраднати са. О, какво ще правя сега?
— Не скърбете — утеших я аз. — Приятелят ми е Еркюл Поаро. Сигурно сте чували за него. Ако някой успее да ви върне миниатюрите, това е той.