— Мосю Поаро! Великият мосю Поаро!
Поаро беше достатъчно суетен, за да се зарадва на явната почтителност, проличала в гласа й.
— Да, мое дете — каза той. — Това съм аз, самият Еркюл Поаро. И можете спокойно да оставите нещата в мои ръце. Ще направя всичко, което е възможно. Но се страхувам, много се страхувам, че ще бъде късно. Кажете ми — беше ли ключалката на куфара ви също насилена?
Тя поклати глава.
— Дайте да проверя, моля.
Отидохме заедно в нейната стая и Поаро разгледа много внимателно ключалката на куфара. Тя несъмнено беше отворена с ключ.
— Работата е проста. Тези ключалки за куфари са всички от един и същ модел. Eh bien, трябва да позвъним на полицията, а също така да влезем във връзка с мистър Бейкър Уд колкото може по-скоро. Сам ще се погрижа за това.
Излязох с него и попитах какво имаше предвид, когато каза, че е твърде късно, за да се направи нещо.
— Mon cher, аз казах днес, че съм противоположност на илюзионист, че мога да накарам изчезналите неща да се появят… Но да предположим, че някой е бил преди мен там, където е трябвало. Не разбирате ли? Ще разберете след малко.
Той изчезна в една телефонна будка. След пет минути излезе оттам с много сериозен израз на лицето.
— Стана така, както се опасявах. Някаква дама посетила мистър Уд с миниатюрите преди половин час. Тя се представила от името на мис Елизабет Пен. Той се възхитил от миниатюрите и платил веднага за тях.
— Преди половин час? Преди да пристигнем тук?
Поаро се усмихна доста загадъчно.
— Тези автобуси са наистина бързи, но един бърз автомобил, да кажем от Манкхамптън, може да пристигне тук най-малко цял час преди тях.
— Какво ще правим сега?
— Добрият Хейстингс — винаги е толкова практичен. Ще уведомим полицията, ще направим всичко, за да помогнем на мис Дюрант и — да, мисля, че е неотложно — ще поговорим с мистър Бейкър Уд.
Осъществихме тази програма. Клетата Мери Дюрант беше ужасно разстроена, боеше се, че леля й ще я обвини, задето е изгубила миниатюрите.
— Което тя вероятно ще направи — отбеляза Поаро, когато се упътихме към хотел „Сийсайд“, където беше отседнал мистър Уд. — И с пълно право. Как може да остави ценни предмети за петстотин лири в куфара си и да отиде на обед! Но независимо от всичко, mon ami, около този случай има едно-две любопитни неща. Това куриерско куфарче например — защо е трябвало да бъде насилено?
— За да се откраднат миниатюрите.
— Това не е ли чиста глупост? Да допуснем, че нашият крадец се занимава с багажа по обедно време под предлог, че иска да вземе своя куфар. Сигурно е много по-лесно да отвориш куфара, да прехвърлиш куриерското куфарче, без да го отваряш, в своя куфар и да офейкаш, вместо да хабиш време да насилваш ключалката.
— Трябвало да се увери, че миниатюрите са вътре.
Видът на Поаро не издаваше особена убеденост, но тъй като вече ни въвеждаха в апартамента на мистър Уд, нямахме време за повече разговори по въпроса.
Мистър Бейкър Уд не ми хареса още от пръв поглед.
Той беше едър и грубоват мъж, прекалено наконтен и с голям брилянтен пръстен. Поведението му беше шумно и арогантно.
Разбира се, той не установил нищо подозрително. На какво основание? Жената казала, че миниатюрите са у нея. При това много хубави екземпляри! Записал ли е номерата на банкнотите? Не, не е. И кой е впрочем мистър… ъ-ъ-ъ… Поаро, за да идва да му задава такива въпроси?
— Няма да ви питам нищо повече, мосю, с изключение на едно нещо. Описанието на жената, която ви посети. Беше ли тя млада и хубава?
— Не, сър, не беше. Определено. Беше висока жена на средна възраст, с прошарена коса, лице, покрито с петна, и наболи мустачки. Като русалка ли? Ами, и таз добра!
— Поаро! — извиках аз, като се разделихме с мистър Уд. — Мустачки. Чухте ли добре?
— Имам си собствени уши, благодаря, Хейстингс!
— Но какъв крайно противен тип.
— Няма изискани маниери, това е вярно.
— Така или иначе, трябва да заловим крадеца — забелязах аз. — Можем да го идентифицираме.
— Вие сте страшно наивен, Хейстингс. Не знаете ли, че съществува нещо, наречено „алиби“?
— Смятате, че той има алиби?
Поаро неочаквано отвърна:
— Искрено се надявам да е така.
— Бедата с вас е — казах аз, — че винаги предпочитате трудните неща.