Тогава стана ясно, че съпрузите Паркър са дошли в Лий Хаус, за да шантажират Продъроу и когато по-късно се разбра, че името на мъртвеца е всъщност Уендовър и че той е бил лейтенант във флотата и е замесен във взривяването на първокласния кръстосван „Меритот“ през 1910 година, случаят като че започна бързо да се разплита. Предполагаше се, че Паркър, който е знаел за ролята на Уендовър в тази история, е открил къде живее и му е поискал пари, за да мълчи, но другият е отказал. В разгара на свадата Уендовър извадил пистолета си, ала Паркър го грабнал от ръцете му и го застрелял, като след това се постарал да представи случилото се като самоубийство.
Паркър беше подведен под съдебна отговорност с право на защита. Ние присъствахме на заседанието на полицейския съд. Когато си тръгнахме, Поаро поклати глава.
— Трябва да е така — промърмори на себе си той. — Да, наистина трябва да е така. Няма да отлагам повече.
Отиде в пощата и написа бележка, която изпрати по специален куриер. Не видях до кого беше адресирана. После се върна в хана, където престояхме до края на този паметен уикенд.
Поаро беше неспокоен, разхождаше се непрестанно до прозореца и обратно.
— Очаквам посещение — обясни ми той. — Не е възможно… изобщо не е възможно да се лъжа. А, ето и…
За мое пълно недоумение в следващия миг в стаята влезе мис Крег. Тя беше изгубила предишното си спокойствие и дишаше тежко, като че ли беше тичала. Видях в очите й страх, когато погледна към Поаро.
— Седнете, мадмоазел — каза любезно Поаро. — Правилно съм се досетил, нали?
Вместо отговор тя избухна в сълзи.
— Защо го направихте? — попита тактично Поаро. — Защо?
— Толкова го обичах! — отвърна тя. — Бях му бавачка, когато беше малко момче. О, бъдете милостив към мен!
— Ще направя всичко, каквото мога. Но вие разбирате, че не мога да допусна да бъде обесен един невинен човек — дори когато той е долен мошеник.
Мис Клег приседна и каза с нисък глас:
— Може би в края на краищата и аз не бих постъпила така. Направете това, което е редно.
После стана и избяга от стаята.
— Тя ли го е убила? — попитах аз, напълно объркан.
Поаро се усмихна и поклати глава.
— Сам се е застрелял — отвърна той. — Спомняте ли си, че Продъроу носеше носната си кърпа в десния ръкав? Това ми подсказа, че е левак. Боейки се от изобличение след бурния си разговор с мистър Паркър, той се самоубил. На сутринта мис Клег дошла, както обикновено, да го събуди и го намерила да лежи мъртъв. Както ни каза току-що, тя го познава от малко момче и е изпълнена с гняв срещу семейство Паркър, които са го подтикнали към тази позорна смърт. Тя гледа на тях като на убийци и ненадейно й се предоставя възможност да ги накара да страдат за злото, което са предизвикали. Само тя знае, че Продъроу е левак. Премества пистолета в дясната му ръка, притиска пръстите на мъртвеца върху оръжието, затваря прозореца и го запъва, пуска на пода ръкавеленото копче, което е взела от долните стаи и напуска спалнята на господаря си, като заключва вратата и скрива ключа.
— Поаро — казах аз в прилив на възторг, — вие сте великолепен! И всичко произхожда от една нищо и никаква носна кърпа!
— И цигарения дим. Ако прозорецът е бил затворен, при всички тези изпушени цигари стаята щеше да бъде пълна със застояла миризма на тютюн. Вместо това въздухът в нея беше свеж — от което заключих веднага, че прозорецът трябва да е бил отворен цялата нощ и затворен едва на сутринта, а този извод насочи мислите ми в интересна посока. Не можех да измисля никакви обстоятелства, при които убиецът ще иска да затвори прозореца. В негов интерес е да го остави отворен и да създаде впечатление, че е избягал оттам, ако теорията за самоубийството не издържи проверката. Разбира се, помогнаха ми и показанията на скитника — те потвърдиха моите подозрения. Той никога нямаше да чуе разправията между двамата мъже, ако прозорецът не е бил отворен.
— Блестящо! — възкликнах сърдечно аз — А сега какво ще кажете за по един чай?
— Говорите като истински англичанин — рече Поаро и въздъхна. — Навярно ще бъде голям проблем да получа тук чаша сироп?
Гнездото на осите
Джон Харисън излезе от къщата и остана за малко на терасата, загледан към градината. Той беше едър мъж със слабо, но мъртвешки бледо лице. Обикновено видът му беше малко мрачен, но когато, както сега, се усмихнеше, строгите му черти се отпускаха и му придаваха доста привлекателен вид.