Харисън понечи да отговори нещо, ала Поаро не му даде такава възможност.
— Зная какво ще кажете — пресече го той: — „Лангтън никога няма да го стори“ и тъй нататък. Да, никога! Но въпреки всичко аз ще дойда в девет часа. Да, ще ми бъде много забавно — разбирайте го точно така — ще ми бъде забавно да видя как се унищожава гнездо на оси. Още едно от вашите английски забавления!
Поаро не дочака нов отговор, бързо продължи по пътеката и мина през вратичката, която изскърца. Като се намери на пътя, той забави крачки. Оживеността му изчезна, лицето му стана сериозно и угрижено. По едно време извади часовника от джоба си да види колко е часът. Стрелките сочеха осем и десет.
— Повече от три четвърти час — промърмори Поаро. — Питам се дали не трябваше да почакам.
Забави още повече крачките си; почти реши да се върне обратно. Обзело го беше някакво злокобно предчувствие. Но се отърси решително от него и продължи да крачи към селото. Ала лицето му още беше угрижено и един-два пъти той поклати глава като човек, който не е напълно доволен.
Оставаха още няколко минути до девет, когато той отново наближи градинската врата. Вечерта беше ясна и тиха; почти никакъв ветрец не галеше листата. Но имаше нещо зловещо в това затишие — също като пред буря.
Поаро леко ускори крачки. Беше го обзела внезапна тревога… и несигурност. Не му беше ясно от какво.
В този момент градинската врата се отвори и Клод Лангтън стъпи бързо на пътя. Той се стресна, като видя Поаро.
— О… ъ-ъ-ъ… добър вечер.
— Добър вечер, мосю Лангтън. Подранили сте.
Лангтън се вгледа в него.
— Не зная какво искате да кажете — рече той.
— Унищожихте ли гнездото на осите?
— Всъщност не съм.
— О! — възкликна тихо Поаро. — Значи не сте унищожили гнездото. Какво направихте тогава?
— Ами седях и поприказвах малко с моя приятел Харисън. А сега трябва да вървя, мосю Поаро. Не знаех, че сте останали по нашите места.
— Имах работа тук, това е причината.
— О! Е, ще намерите Харисън на терасата. Съжалявам, че не мога да ви отделя повече време.
Той бързо се отдалечи. Поаро се загледа след него. Нервен млад човек, със симпатична външност и безволева уста!
— Значи ще намеря Харисън на терасата — промърмори Поаро. — Питам се дали е така. — Влезе през градинската врата и тръгна по пътеката. Харисън седеше на един стол до масата. Беше неподвижен и дори не обърна главата си, когато Поаро го доближи.
— О! Mon ami — каза Поаро. — Добре сте, нали?
Настъпи дълга пауза, а после Харисън изрече със странен, изумен глас:
— Какво казвате?
— Казах — добре сте, нали?
— Добре? Да, добре съм. Защо да не съм?
— Не се чувствате зле? Това е чудесно.
— Зле? От какво?
— От содата за пране.
Харисън внезапно се оживи.
— Сода за пране? Какво искате да кажете?
Поаро направи жест на извинение.
— Безкрайно съжалявам за това, че трябваше да го сторя, но сложих малко в джоба ви — рече той.
— Сложили сте малко в джоба ми? Защо?
Харисън се втренчи в него. Поаро заговори с тих и равен глас, като учител, който се старае да обясни нещо на малко дете:
— Вижте, едно от предимствата или неудобствата на детективската професия се състои в това, че тя те въвежда в контакт с престъпните слоеве. А престъпните слоеве могат да те научат на някои много интересни и любопитни неща. Имаше по едно време един джебчия — аз се заинтересувах от него, защото веднъж поне той не бе сторил това, в което го обвиняваха — и затова аз го отървах. А за благодарност той ми се отплати по единствения начин, който можеше да измисли — показа ми триковете на своя занаят. Така че умея да бръкна в джоба на човек, без той да усети. Слагам едната си ръка на рамото му, имитирам, че съм много развълнуван, и той не усеща нищо. А междувременно премествам в моя джоб това, което е в неговия, а там оставям содата. Ако някой иска — продължи замечтано Поаро — да пусне бързо някаква отрова в чаша, без да го забележат, той трябва да държи отровата в десния джоб на сакото си; друго възможно място няма. Знаех, че ще я намеря там. — Бръкна в джоба си и извади оттам няколко бели, неравни кристали. — Изключително опасно е — промърмори той — да се носи така… без опаковка.
Спокойно и без да бърза Поаро извади от друг джоб едно шишенце с широко гърло. Сипа вътре кристалите, пристъпи към масата и напълни шишенцето с обикновена вода. После грижливо запуши шишенцето и го разклати, докато кристалите се разтвориха. Харисън го гледаше като хипнотизиран.