„Благодаря ви, мосю докторе.“ Прибрах се. След лекаря отидох да разпитам аптекарите, най-вече тези, които са в съседство с авеню „Луиз“. Добре е да си от полицията. Получих информацията, която желаех, без всякакви спънки. Само в един случай чух за отрова, доставена за въпросния дом. Това бяха атропинови капки за очи — за мадам Дерулар. Атропинът е силна отрова и в момента аз се въодушевих, но симптомите на отравянето с атропин приличат много на тези с птомаин и нямат прилика със симптомите, които изследвах. Освен това рецептата беше стара. Мадам Дерулар страдала от катаракти на двете очи от дълги години. Тъкмо се готвех да си тръгна разочарован, когато гласът на аптекаря ме спря.
„Un moment, M. Poirot. Спомних си как момичето, което донесе рецептата, каза, че имало да ходи при аптекаря англичанин. Може да опитате и там.“ Така и направих. Още веднъж използвах служебните си права и получих желаната информация. В деня преди смъртта на мосю Дерулар написали рецепта за мистър Джон Уилсън. Рецептата не трябвало да се приготовлява. Това били малки таблетки тринитрин. Попитах дали мога да ги видя. Аптекарят ми ги показа и сърцето ми се разтуптя — защото малките таблетки бяха направени с шоколад.
„Лекарството отровно ли е?“ — попитах аз.
„Не, мосю.“
„Можете ли да ми опишете въздействието му?“
„Понижава кръвното налягане. Предписва се при някои форми на сърдечни смущения — например при ангина пекторис. Намалява артериалното налягане. При артериосклероза…“ Аз го пресякох:
„Ma foi! Тези безкрайни обяснения не ми говорят нищо. Лекарството може ли да предизвика почервеняване на лицето?“
„Може, разбира се.“
„А ако погълна десет-двайсет от вашите малки таблетки, какво ще стане?“
„Не ви съветвам да опитвате“ — отговори сухо аптекарят.
„И въпреки това твърдите, че те не са отровни?“
„Много вещества не се смятат за отрови, но могат да доведат до смърт“ — отговори ми той в същия дух. Напуснах аптеката окрилен. Най-после нещата бяха потръгнали! Сега знаех, че Джон Уилсън притежава средството за извършване на престъплението, но какво да кажем за мотива? Той бе дошъл в Белгия по работа и бе помолил мосю Дерулар да му даде подслон. Очевидно нямаше какво да спечели от смъртта на Дерулар. Нещо повече — открих от запитване до Англия, че мистър Уилсън вече няколко години страдал от мъчителна форма на сърдечно заболяване, известно като ангина пекторис. Следователно той имаше пълно право да взема тези таблетки. Освен това бях убеден, че някой е ходил до кутията с шоколадови бонбони, отворил е по погрешка пълната кутия, а после е изпразнил съдържанието на последния бонбон в другата кутия, като го е напълнил с колкото може да побере малки тринитринови таблетки. Шоколадовите бонбони бяха големи. В един от тях можеха да се поберат, бях сигурен, между двадесет и тридесет таблетки. Но кой е направил това? В къщата е имало двама външни — Джон Уилсън е притежавал средството, Сен Алар — мотива. Не забравяйте, че той е фанатик, а няма нищо по-страшно от религиозния фанатик. Могъл ли е той по някакъв начин да се добере до тринитрина на Джон Уилсън? Хрумна ми малка идея. О, вие се усмихвате на малките ми идеи! Защо Уилсън е свършил своя тринитрин? Защото не си е донесъл достатъчно таблетки от Англия. Отидох още веднъж в дома на авеню „Луиз“. Уилсън бе излязъл, но видях момичето, което чисти и оправя стаята му, Фелиси. Веднага го попитах дали е вярно, че мистър Уилсън е изгубил някакво шишенце от полицата над умивалника си преди няколко дни. Момичето отговори много развълнувано. Да, точно така било. Тя, Фелиси, била обвинена в това. Господинът от Англия очевидно мислел, че Фелиси е счупила шишенцето и не иска да си признае. А тя изобщо не го била докосвала. Без съмнение може да е била Жанет — винаги си пъхала носа там, където не й е работа… Успокоих бъбривото момиче и напуснах дома. Вече знаех всичко, което ми трябваше. Оставаше ми само да докажа случая. Но чувствах, че това няма да бъде лесно. Трябваше да бъда сигурен, че Сен Алар е взел шишенцето с тринитрин от полицата на Джон Уилсън, ала за да убедя другите, трябваше да им представя доказателства. А нямаше какво да им представя! Както и да е — аз вече знаех, това беше същественото. Помните ли какви трудности срещнахме с аферата в Стайлс, Хейстингс? Тогава също знаех — но ми бе необходимо дълго време, за да установя последната брънка от веригата на доказателствата срещу убиеца. Поисках среща с мадмоазел Менар. Тя се отзова веднага. Попитах я за адреса на мосю дьо Сен Алар. Лицето й помръкна от безпокойство.