— Съгласете се, че сега е почти съвсем спокойно.
Мосю Поаро призна това неохотно:
— В този момент — да. Затова съм живнал малко. Отново проявявам интерес към това, което става около мен… Например впечатлен съм от вашия изключително умен подход към генерал Форбс.
— Искате да кажете… — започна мис Хендърсън и спря.
Еркюл Поаро кимна:
— От вашето умение да извличате същината на скандала. Възхитително!
Мис Хендърсън се разсмя без свян:
— Това за гвардията, нали? Знаех, че то ще накара стареца да запелтечи от яд. — Тя доверително се наведе напред. — Признавам, че обичам скандалите — колкото по-остри, толкова по-добре!
Поаро я погледна замислено — нейната тънка, добре запазена фигура, будните й тъмни очи, прошарената й коса; всяка жена на четиридесет и пет години би била доволна да изглежда като нея.
Ели каза изведнъж:
— Сетих се! Не сте ли вие известният детектив?
Поаро кимна:
— Много сте мила, мадмоазел. — Ала не направи опит да я опровергае.
— Колко вълнуващо — продължи мис Хендърсън. — И сега ли сте по „горещата следа“, както пишат в книгите? Да не би сред нас да се крие престъпник? Или задавам недискретни въпроси?
— Ни най-малко. Ни най-малко. Мъчително е да разочаровам вашите очаквания, но аз съм тук като всички останали — да се забавлявам.
Каза го с такъв мрачен глас, че мис Хендърсън се разсмя:
— О! Утре ще можете да слезете на брега в Александрия. Били ли сте друг път в Египет!
— Никога, мадмоазел.
Мис Хендърсън стана малко неочаквано от мястото си.
— Смятам да придружа генерала за обичайната му разходка — обяви тя.
Поаро скочи учтиво на крака.
Тя му кимна едва-едва и отмина по палубата.
В очите на Поаро за миг се появи озадачен израз, а после, с лека усмивка на устните си, той пъхна глава през вратата и огледа палубата. Мис Хендърсън, облегнала се на парапета, разговаряше с един висок мъж с войнишка стойка.
Усмивката на Поаро като че ли стана по-изразителна. Той се дръпна в пушалнята много предпазливо, както костенурката се прибира в корубата си. За момент Поаро остана съвсем сам в пушалнята, макар да беше убеден, че това няма да е за дълго.
И наистина се оказа прав. Мисис Клапъртън, с мрежа на грижливо накъдрената си платинена коса, с грижливо поддържаното си от масажи и диети тяло, облечено в хубав спортен костюм, се появи през вратата откъм бара с целеустремения вид на жена, която винаги е имала всичко, което може да се купи с пари.
Тя каза:
— Джон? О! Добро утро, мосю Поаро — виждали ли сте Джон?
— Той е на дясната палуба, мадам. Дали да…
Тя го спря с движение на ръката:
— Ще поседна тук за малко. — С царствен маниер тя се настани в креслото срещу него. От разстояние тя изглеждаше на около двадесет и осем години. Сега, въпреки грижливо положения грим на лицето и деликатно оскубаните вежди, тя не изглеждаше на действителните си четиридесет и девет, а на петдесет и пет години. Очите й бяха с непоколебим бледосин цвят и с мънички зеници.
— Съжалявам, че не ви видях снощи на вечеря — каза тя. — Морето беше малко неспокойно, разбира се…
— Precisement — изрече Поаро прочувствено.
— За щастие аз съм отличен моряк — продължи мисис Клапъртън. — Казвам за щастие, защото при слабото ми сърце морската болест вероятно щеше да ме довърши.
— Имате слабо сърце, мадам?
— Да, трябва да бъда много предпазлива. Не бива да се преуморявам! Всички специалисти твърдят това! — Мисис Клапъртън премина на винаги вълнуващата — за нея — тема за здравето си. — Джон, милият, полага непрестанно страхотни усилия да ме предпазва от преумора. Аз живея така интензивно, ако разбирате какво искам да кажа, мосю Поаро.
— Да, да.
— Той винаги ми казва: „Опитай се да живееш по-кротко, Аделин“. Но аз не мога. Животът трябва да се живее. Всъщност аз се изтощих още като момиче по време на войната. Моята болница — чували сте за моята болница, нали? Разбира се, там имах сестри и домакинки, но въпреки това — фактически аз движех всичко. — Мисис Клапъртън въздъхна.
— Вашата жизненост е превъзходна, уважаема мадам — каза Поаро малко механично като човек, който отговаря така, както се очаква от него.