Полковник Клапъртън като че възприе това предложение. Той беше видимо облекчен.
— Елате тогава с мен вие двете — изрече непринудено той и тръгна с момичетата по коридора на палуба „Б“.
Поаро, чиято каюта беше точно срещу тази на семейство Клапъртън, последва тримата от чисто любопитство.
Полковник Клапъртън почука малко нервно на вратата на своята каюта.
— Аделин, скъпа, стана ли вече?
Съненият глас на мисис Клапъртън отговори отвътре:
— О, по дяволите… какво има?
— Аз съм, Джон. Какво ще кажеш — да отидем ли на брега?
— В никакъв случай. — Гласът беше писклив и решителен. — Прекарах ужасна нощ. Нямам намерение скоро да напускам леглото.
Пам се намеси бързо:
— О, мисис Клапъртън, толкова съжалявам! Така искахме да дойдете с нас! Сигурна ли сте, че не желаете?
— Напълно. — Гласът на мисис Клапъртън прозвуча още по-пискливо.
Полковникът натискаше дръжката на вратата без успех.
— Какво има, Джон? Вратата е заключена. Не искам да ме безпокоят стюардите.
— Извинявай, скъпа, извинявай. Исках само да си взема пътеводителя.
— Не можеш да го вземеш — отсече мисис Клапъртън. — Нямам намерение да ставам от леглото. Махай се, Джон, и ме остави малко на спокойствие.
— Непременно, непременно, скъпа. — И полковникът отстъпи от вратата. Пам и Кити се залепиха за него.
— Да тръгваме веднага. Слава Богу, че поне шапката ви е на главата. О, Боже — да не би паспортът ви да е в каютата?
— Слава богу, той е в джоба ми — отвърна полковникът.
Кити стисна ръката му.
— Велики Боже! — възкликна тя. — Хайде да вървим.
Облегнат на перилата, Поаро проследи как тримата напуснаха кораба. Дочу как някой наблизо си пое дъх и като се обърна, видя мис Хендърсън. Очите й не се отделяха от трите отдалечаващи се фигури.
— Значи те отиват на брега — каза безизразно тя.
— Да. А вие отивате ли?
Тя беше с шапка за слънце, както забеляза той, и с елегантна чанта и обувки. Видът й показваше, че се е готвела да слезе на брега. Въпреки това, след една безкрайно дълга пауза, тя поклати глава.
— Не — каза мис Хендърсън. — Смятам да остана тук. Имам да пиша много писма.
Обърна се и се отдалечи.
Като пухтеше след сутрешната си обиколка от четиридесет и осем тура по палубата, генерал Форбс зае нейното място.
— Аха! — възкликна той, когато очите му зърнаха отдалечаващите се фигури на полковника и двете момичета. — Значи такава е работата! Къде е мадам?
Поаро му обясни, че мисис Клапъртън е решила да прекара деня в леглото си.
— Не вярвайте на такива приказки! — И старият воин затвори хитро едното си око. — Тя ще стане за обед — и ако оня клетник го хванат, че отсъства без разрешение, ще има голяма олелия.
Но прогнозите на генерала не се сбъднаха. Мисис Клапъртън не дойде на обед и до момента, когато полковникът и придружаващите го госпожички се върнаха на кораба в четири часа, тя не се беше появявала.
Поаро беше в своята каюта, когато чу лекото, виновно почукване на съпруга по отсрещната врата. Клапъртън повтори чукането, пробва дръжката на вратата и накрая извика един стюард.
— Вижте какво, никой не ми отговаря. Имате ли ключ?
Поаро стана бързо от леглото си и излезе в коридора.
Новината се пръсна мълниеносно из кораба. Ужасени и невярващи, хората научиха, че мисис Клапъртън е била намерена мъртва в леглото си — с местна кама, забита в сърцето й. Огърлица от кехлибар се валяла на пода в каютата.
Слуховете следваха един след друг. Всички продавачи на огърлици, които са били този ден на борда, бяха призовани и разпитани! Голяма сума в брой изчезнала от едно чекмедже в каютата! Банкнотите били описани! Не, не били описани! Откраднати били скъпи бижута! Никакви бижута не били взети! Един старец бил арестуван и признал, че той е извършил убийството!
— Кое от всичко това е вярно? — попита мис Ели Хендърсън, причаквайки Поаро. Лицето й беше бледо и тревожно.
— Уважаема мадмоазел, откъде да зная?
— Разбира се, че знаете — отвърна мис Хендърсън.
Беше късно вечерта. Повечето пътници се бяха прибрали в каютите си. Мис Хендърсън поведе Поаро към няколко шезлонга откъм защитената страна на кораба.
— Сега ми кажете — заповяда му тя.
Поаро я огледа замислено.