Ели Хендърсън го гледаше очаквателно.
— Но съм длъжен да кажа — продължи Поаро, — че самият аз не съм забелязал никакви признаци на раздразнение от страна на добрия полковник. И, което е най-важно, той има алиби. Беше с тези две момичета през целия ден и се върна на кораба чак в четири часа. По това време мисис Клапъртън отдавна е била мъртва.
Настъпи нова минута мълчание. После Ели Хендърсън изрече тихо:
— Но вие продължавате да мислите, че… убиецът е човек от кораба?
Поаро кимна.
Ели Хендърсън неочаквано се разсмя — дръзко и предизвикателно.
— Трудно ще докажете теорията си, мосю Поаро. На този кораб има твърде много пътници.
Поаро й се поклони.
— Ще употребя израз — каза той — от един ваш любим криминален роман: „Аз си имам своите методи, Уотсън“.
Следния ден на вечеря всеки пътник намери до чинията си напечатано на машина листче, което го канеше да отиде в главния салон в осем и половина. Когато публиката се събра, капитанът се качи на подиума на оркестъра и се обърна към насъбралите се със следните думи:
— Дами и господа, всички знаете за трагедията, разиграла се вчера тук. Сигурен съм, че всички желаете да помогнете извършителят на това ужасно престъпление да бъде изправен пред правосъдието. — Той млъкна и се покашля. Сетне продължи: — Сред нас е мосю Еркюл Поаро, който вероятно е известен на всички като човек с богат опит в… ъ-ъ-ъ… такива неща. Надявам се, че ще изслушате внимателно какво ще ви каже той.
В този момент полковник Клапъртън, който не беше на вечеря, влезе в салона и седна до генерал Форбс. Той имаше вид на човек, съсипан от скръб и в никакъв случай на човек, който изпитва голямо облекчение. Или беше много добър актьор, или беше искрено предан на неприятната си жена.
— Има думата мосю Еркюл Поаро — каза капитанът и отстъпи мястото си на детектива. Поаро се изпъчи малко комично, когато застана сияещ пред своята публика.
— Messieurs, mesdames — започна той. — Много мило от ваша страна, че сте пожелали да ме изслушате. M. le Capitaine ви каза, че имам известен опит в тези неща. Аз действително имам — това е истина — малка идейка как да разнищя този конкретен случай. — Той даде знак и един стюард излезе напред и му подаде обемист, безформен предмет, увит в чаршаф.
— Това, което смятам да направя, може да ви учуди малко — предупреди той. — Може да си помислите, че съм особняк, дори луд. Но въпреки всичко ще ви уверя, че зад моята лудост се крие — както вие, англичаните, казвате — метод.
Очите му срещнаха за миг тези на мис Хендърсън. Поаро започна да развива обемистия предмет.
— Аз имам тук, messieurs и mesdames, важен свидетел на истината кой уби мисис Клапъртън. — Той сръчно смъкна последната навивка плат и предметът от чаршафа се показа — дървена кукла почти с размери на истинско дете, облечена в кадифе и дантелена якичка.
— А сега, Артър — каза Поаро с леко променен глас, който вече не беше глас на чужденец, а беше съвсем като на англичанин, дори с лек нюанс на кокни30. — Можеш ли да ми кажеш, повтарям — можеш ли да ми кажеш — нещо за смъртта на мисис Клапъртън?
Шията на куклата затрептя слабо, дървената й долна челюст се отпусна и раздвижи плавно; един висок, писклив женски глас изговори:
— Какво има, Джон? Вратата е заключена. Не искам да ме безпокоят стюардите…
Отекна вик — катурна се стол — един мъж скочи на крака, олюлявайки се, с ръка на гърлото… опитвайки се да каже нещо… опитвайки се упорито… А после изведнъж тялото му като че изгуби жизнените си сили и се строполи тежко на пода.
Това беше полковник Клапъртън.
Поаро и корабният лекар се надигнаха от проснатата на земята фигура.
— Боя се, че това е краят. Сърцето — каза накратко лекарят.
Поаро кимна.
— Шокът от разкриването на трика му пред всички — обобщи той.
После се бърна се към генерал Форбс:
— Вие, генерале, ми помогнахте с ценния намек, като споменахте за сцената на мюзикхола. Аз се зачудих — помислих — и накрая решението ме осени. Заключих, че преди войната Клапъртън е бил вантрилок31. В такъв случай трима души твърде лесно биха могли да чуят мисис Клапъртън да говори от каютата си, когато тя вече е била мъртва…
Ели Хендърсън беше застанала до него. Очите й бяха мрачни и пълни с мъка.
— Вие знаехте ли, че сърцето му е слабо? — попита тя.