— Досещах се… Мисис Клапъртън говореше за своето сърце, че е болно, но тя, според мен, беше от онзи тип жени, които желаят да минават за болни. После намерих на земята едно късче от рецепта с предписана много силна доза дигиталин. Дигиталинът е лекарство за сърцето, но то не би могло да е на мисис Клапъртън, защото дигиталинът разширява зениците на очите. Не бях забелязвал такова явление при нея, но когато погледнах неговите зеници, веднага видях признаците.
Ели промърмори:
— И си помислихте… че това може да свършило този начин?
— Най-добрият начин, мадмоазел, не смятате ли? — отговори галантно Поаро.
Той видя сълзите в очите й. Тя каза:
— Вие сте знаели. Вие сте знаели през цялото време… че не ми беше безразличен… Но той не го направи заради мен… Тези момичета… младите… това го накара да почувства робството си. Искаше да се освободи, преди да е станало твърде късно… Да, аз съм сигурна, че затова го е направил… Кога се досетихте… че той е убиецът?
— Неговото самообладание беше прекалено съвършено — отвърна простичко Поаро. — Колкото и обидно да се държеше с него жена му, тя сякаш никога не можеше да го засегне. Това означаваше, че или той е бил толкова свикнал с грубостите й, че тя не е могла да го обиди, или че… eh bien… реших да заложа на другата алтернатива — и се оказах прав… Клапъртън разчиташе много и на илюзионистичните си способности… Вечерта преди престъплението той се престори, че се е издал. Но човек с качествата на Клапъртън никога не се издава. За такова мнимо издаване трябваше да има някаква причина. Ако хората го смятат за илюзионист, те не биха допуснали, че е и вантрилок.
— А онзи глас, който чухме — гласа на мисис Клапъртън?
— Една от стюардесите има глас, много сходен с този на мисис Клапъртън. Убедих я да се скрие зад подиума, като преди това я научих кои думи да каже.
— Това беше жесток трик! — извика Ели.
— Аз не одобрявам убийството — отвърна Еркюл Поаро.
Как е вашата градина?
Еркюл Поаро подреди писмата в спретната купчинка пред себе си. Взе най-горното от тях, позагледа се в адреса за миг, а после грижливо преряза гърба на плика с нож за хартия, който държеше на масата за закуска точно за тази цел, и извади съдържанието на писмото. Вътре имаше още един плик, старателно запечатан с червен восък и надписан: „Лично и поверително“.
Веждите на Еркюл Поаро се повдигнаха леко нагоре. Той си прошепна: „Patience! Nous allons arriver!“32 и още веднъж вкара в употреба ножа за разрязване на хартия. Този път в плика имаше писмо — написано с доста разкривен и заострен почерк. Няколко думи бяха дебело подчертани.
Еркюл Поаро разгъна писмото и започна да чете. То също беше надписано „Лично и поверително“. В дясната страна на листа имаше адрес: Роузбанк, Чармънс Грийн, Бъкс… и датата: 21 март.
Драги мосю Поаро,
Бяхте ми препоръчан от стар и ценен приятел, който знае какви грижи и беди ми се струпаха напоследък. Този мой приятел, разбира се, не знае действителните обстоятелства — тях съм запазила само за себе си, тъй като работата е строго лична. Той ме уверява, че вие сте самата дискретност — и че няма опасност по някакъв начин да бъде намесена полицията, което, ако моите подозрения се окажат правилни, ще бъде твърде неприятно за мен. Възможно е, естествено, и напълно да греша. В момента не се чувствам достатъчно трезвомислеща — безсънието ми и последствията от тежко заболяване миналата зима ми пречат да разследвам нещата сама. Просто не съм в състояние да го сторя. От друга страна трябва да повторя още веднъж, че това е много деликатен семеен въпрос и че поради множество причини желая цялата работа да се потули. Когато се убедя във фактите, сама ще се заема с необходимото — предпочитам да го сторя лично. Мисля, че се произнасям съвсем недвусмислено по въпроса. Ако се заемете с това разследване, надявам се, че ще ме уведомите на горепосочения адрес.
Поаро прочете писмото още веднъж и отново леко повдигна вежди. Когато най-сетне сложи писмото настрана, той продължи със следващия плик от купчинката.
Точно в десет часа той влезе в стаята, където мис Лемън, доверената му секретарка, седеше в очакване на неговите указания за деня. Мис Лемън беше на четиридесет и осем години и имаше непривлекателна външност. Общото впечатление, което създаваше, беше за много кости, разхвърляни наслука по тялото й. Нейната страст към порядъка беше почти еднаква с тази на самия Поаро; и макар че умееше да мисли, никога не го правеше без съответното нареждане.