Не получих отговор от Вас, но тъй като ще бъда в околностите на Чармънс Грийн в петък, ще ви се обадя същия ден, за да обсъдим по-подробно въпроса, за който ми споменахте във Вашето писмо.
Искрено Ваш и прочие…
— Напишете писмото на машина, моля ви. И ако го пуснете веднага, то ще пристигне довечера в Чармънс Грийн.
На другата сутрин едно писмо с черна рамка на плика пристигна с втората поща:
Драги господине,
В отговор на Вашето писмо Ви съобщавам, че моята леля, мис Бароуби, почина на двадесет и шести, така че посещението, за което споменавате в писмото си, става безпредметно.
Поаро се усмихна вътрешно. „Става безпредметно… О, ще проверим това. Eh avant — към Чармънс Грийн.“
Роузбанк беше къща, която изглеждаше подходяща за името си33, а това не можеше да се каже за повечето къщи от същия вид и характер.
Еркюл Поаро се спря по средата на пътеката, отвеждаща до входната врата, и хвърли одобрителен поглед към подредените лехи от двете си страни. Розови храсти, които обещаваха да разцъфтят богато по-късно през годината, жълти разцъфтели нарциси, ранни лалета, сини зюмбюли… последната леха беше частично оградена с раковини.
Поаро си прошепна тихо:
— Как беше онова стихче от английската детска песничка?
„Градината не е точно такава — реши той, — но да се надяваме, че ще срещнем поне една хубава мома, за да се оправдаят детските стихчета.“
Входната врата се отвори и една хубава млада прислужница с боне и престилка изгледа подозрително чужденеца с буйни мустаци, който си говореше сам в предната градина. Тя беше, както Поаро забеляза, много хубаво момиче с кръгли сини очи и розови бузи.
Поаро повдигна галантно шапката си и каза:
— Пардон, дали мис Амилия Бароуби живее тук?
Младото момиче ахна и очите му станаха още по-кръгли.
— О, сър — отговори то, — не знаете ли? Тя умря. Най-внезапно. Във вторник вечерта.
Момичето се поколеба, раздвоявано от два могъщи инстинкта: първия — отвращение към чужденеца; втория — приятното забавление на нейното съсловие да си побъбри за болести и смърт.
— Вие ме изненадвате — отбеляза Еркюл Поаро недостатъчно искрено. — Имах среща с дамата за днес. Все пак може би ще мога да се видя с другата дама, която живее тук.
Младото момиче не знаеше какво да отговори.
— Госпожата ли? — каза то след малко. — О, сигурно ще може да я видите, но всъщност не зная дали тя изобщо желае да приеме някого.
— Ще ме приеме — отговори Поаро и подаде на момичето визитна картичка.
Авторитетният му тон изигра необходимата роля. Розовобузото момиче хлътна вътре и покани Поаро във всекидневната, която беше вдясно от преддверието. После с картичката в ръка то тръгна да съобщи на господарката си за госта.
Еркюл Поаро се огледа. Стаята беше напълно традиционна — тапети с цвят на овесено брашно, с фриз около тавана, неопределими кретони, възглавнички и завеси в розово и най-различни китайски дреболийки и украшения. Нищо в стаята не се открояваше, не показваше определена индивидуалност.
Изведнъж Поаро, който беше много чувствителен, усети, че нечии очи го наблюдават. Обърна се. Едно момиче стоеше на входа на френския прозорец — малко, бледо момиче с доста черна коса и подозрителни очи.
То приближи и когато Поаро направи лек поклон, момичето попита рязко:
— Защо сте дошли?
Поаро не отговори. Той само повдигна вежди.
— Вие сте адвокат, нали? — Английският на момичето беше добър, но никой нито за миг не би я взел за англичанка.
— Защо трябва да бъда адвокат, мадмоазел?
Момичето го изгледа нацупено.
— Мислех, че може да сте такъв. Мислех, че сте дошли да кажете, че тя не е знаела какво върши. Чувала съм как му казват на това — неподобаващо въздействие, нали? Но не е така. Тя искаше аз да наследя парите и те са мои. Ако потрябва, ще си взема мой адвокат. Парите са мои. Тя го е написала така и така ще бъде. — Момичето гледаше заплашително, издало напред брадичка, а очите му искряха.
Вратата се отвори, една висока жена влезе и каза:
— Катрина!
Момичето се сви, почервеня, измърмори нещо и излезе през прозореца.
Поаро се обърна към новодошлата, която, изричайки само една дума, се беше справила много ефикасно с положението. Гласът й беше авторитетен, пренебрежителен и с нотка на благовъзпитана ирония. Поаро разбра веднага, че това е собственицата на къщата, Мери Делафонтейн.