— Мосю Поаро? Аз ви писах. Не може да не сте получили писмото ми.
— Уви, отсъствах от Лондон.
— О, разбирам, това обяснява случая. Трябва да ви се представя. Казвам се Делафонтейн. Това е моят съпруг. Мис Бароуби беше моя леля.
Мистър Делафонтейн бе влязъл така тихо, че присъствието му бе останало незабелязано. Той беше висок човек с посивяла коса и неопределени маниери. Имаше нервния навик да си попипва брадичката. Поглеждаше често към жена си и беше ясно, че чака тя да започне всеки разговор.
— Трябва да ви се извиня — каза Еркюл Поаро, — че се натрапвам при тази ваша тежка загуба.
— Аз разбирам, че това не е ваша грешка — отвърна мисис Делафонтейн. — Леля ми почина във вторник вечерта. Смъртта дойде съвсем неочаквано.
— Крайно неочаквано — каза мистър Делафонтейн. — Голям удар е за нас. — Очите му следяха прозореца, през който бе изчезнало чуждестранното момиче.
— Приемете моите извинения — повтори Еркюл Поаро. — Тръгвам си. — Той направи крачка към вратата.
— Чакайте малко — възпря го мистър Делафонтейн. — Вие… хм… казвате, че сте имали среща с леля Амилия?
— Parfaitement.
— Може би ще ни кажете за това — обади се жена му. — Ако можем да направим нещо…
— То беше от лично естество — отвърна Поаро. — Аз съм детектив — добави простичко той.
Мистър Делафонтейн събори малката китайска фигурка, която държеше. Жена му изглеждаше озадачена.
— Детектив? И сте имали среща с леля? Колко странно! — Тя се вгледа в него. — Можете ли да ни кажете малко повече, мосю Поаро? Това… изглежда съвсем фантастично.
Поаро млъкна за момент. Той подбра думите си грижливо.
— Трудно ми е, мадам, да реша как да постъпя.
— Вижте — каза мистър Делафонтейн. — Тя не ви е споменавала за руснаци, нали?
— Руснаци?
— Да, нали разбирате — болшевики, червени — това имам предвид.
— Не ставай глупав, Хенри — намеси се жена му.
Мистър Делафонтейн силно се смути:
— Извинявай… извинявай… просто ми хрумна.
Мери Делафонтейн погледна прямо Поаро. Очите й бяха много сини — с цвета на незабравки.
— Ако можете да ни кажете нещо, мосю Поаро, ще ви бъда благодарна. Мога да ви уверя, че аз имам… основание да ви моля за това.
Съпругът изглеждаше разтревожен.
— Внимавай, мила — знаеш, че в тази работа може да няма нищо — каза той.
Жена му отново го сряза с поглед.
— Е, мосю Поаро? — подкани го тя.
Бавно и тежко Еркюл Поаро поклати глава. Той направи това с видимо съжаление, но все пак го направи.
— Засега, мадам — каза той, — се боя, че не бива да казвам нищо.
Поклони се, взе си шапката и тръгна към вратата. Мери Делафонтейн излезе с него в преддверието. На стълбите той се обърна и я погледна.
— Обичате градината си, нали, мадам?
— Аз ли? О, да, прекарвам доста време в грижи за нея.
— Je vous fais mes compliments34.
Той се поклони още веднъж и закрачи към пътната врата. Когато мина през нея и зави надясно, той погледна назад и забеляза две неща — бледо лице, което го гледаше от прозореца на първия етаж, и строен мъж с войнишка стойка, който крачеше нагоре-надолу по отсрещната страна на улицата.
Еркюл Поаро кимна на себе си.
— Definitivement35 — каза той — в тази дупка има мишчица! Какво трябва да направи котката сега?
Решението му го отведе до най-близката пощенска станция. Тук той проведе няколко телефонни разговора. Резултатът, изглежда, беше задоволителен. После пое към полицейския участък в Чармънс Грийн, където попита за инспектор Симс.
Инспектор Симс беше едър, плещест мъж със сърдечно поведение.
— Мосю Поаро? — попита той. — Така си и мислех. Преди минута ми се обади главният началник за вас. Той ми каза, че ще се отбиете при мен. Заповядайте в кабинета ми.
Като затвори вратата, инспекторът махна на Поаро да седне на един стол, настани се в друг и обърна към посетителя си поглед, изпълнен с остро любопитство.
— Вие сте много експедитивен, мосю Поаро. Дойдохте да проверите този роузбанкски случай още преди ние да научим, че имаме работа с престъпление. Кое ви наведе на тази мисъл?