— Казвате, че никой не ги е пипал, освен вас?
— Да. — Това бе изречено смело — притисната в ъгъла, но храбра мишка!
— И мис Бароуби вечеря само това, за което ни казахте? Супа, рибен пай и пита?
— Да. — Това „да“ беше безпомощно — и тъмни, помръкнали очи, които не виждаха никъде надежда за себе си.
Поаро потупа Катрина по рамото:
— Кураж, мадмоазел! Все още има надежда за освобождение… Да, и за парите — лек живот.
Тя го погледна подозрително.
Когато Катрина излезе, Симс му каза:
— Не разбрах добре това, което ми казахте по телефона — момичето имало някакъв приятел, така ли?
— Да, има. Мен! — отговори Еркюл Поаро и напусна участъка, преди инспекторът да успее да събере мислите си.
В кафе-сладкарница „Зелената котка“ мис Лемън не остави работодателя си да чака дълго. Мина веднага на въпроса.
— Името на човека е Ръдж, на Главната улица е и вие бяхте съвсем прав. Точно дузина и половина. Записах си какво ми каза той. — И тя подаде записаното на Поаро.
— Р-р-р. — Това беше дълбок, плътен звук като мъркане на котка.
Еркюл Поаро отиде в Роузбанк. Беше застанал в градината, а слънцето залязваше зад гърба му. Мери Делафонтейн се приближи към него.
— Мосю Поаро? — Гласът й звучеше изненадано. — Отново сте тук?
— Да, отново. — След кратка пауза той продължи: — Когато дойдох за пръв път тук, мадам, се сетих за детското стихотворение:
— Само че тук няма раковини на молюски, нали, мадам? Те са раковини на стриди. — И посочи натам.
Той я чу как затаи дъх и застана като вкаменена. Очите й го гледаха въпросително. Поаро кимна:
— Mais oui, зная! Домашната ви прислужница е оставила готовата вечеря — тя ще се закълне в това; Катрина също ще се закълне, че не е имало друго за вечеря. Но вие и вашият съпруг знаете, че сте си доставили дузина и половина стриди — малка гощавка pour la bonne tante37. А е толкова лесно да се сложи стрихнин в една стрида. Тя се поглъща — comme ça! Но остават раковините — те обаче не бива да бъдат изхвърлени в кофата за смет. Прислужницата може да ги види. Затова вие решавате да ги поставите по края на една леха. Но те са недостатъчни за цялата леха — и украсата не е пълна. Ефектът е лош — той разваля симетрията на иначе очарователната ви градина. Тези недостигнали раковини от стриди внасят фалшива нотка — те подразниха погледа ми при първото ми посещение тук.
Мери Делафонтейн продума:
— Предположих, че сте се досетили от писмото. Знаех, че ви е писала — но не знаех доколко подробно е било писмото й.
Поаро отговори уклончиво:
— Знаех поне, че случаят е семеен. Ако се отнасяше за Катрина, нямаше да има нужда да се премълчават нещата. Разбрах, че вие или мъжът ви сте се разпореждали с ценните книжа на мис Бароуби за ваша собствена изгода и че тя е разбрала това…
Мери Делафонтейн кимна:
— Правехме го от години — по малко тук и там. Никога не съм предполагала, че тя е достатъчно проницателна да разбере това. А после научих, че се е обърнала към детектив: установих също така, че е оставила пари за Катрина — това окаяно малко същество!
— И затова поставихте стрихнина в спалнята на Катрина? Разбирам. Вие по този начин спасявате себе си и мъжа си от евентуално разкриване на истината от моя страна и лепвате на невинно дете уликата за убийство. Нямате ли състрадание, мадам?
Мери Делафонтейн повдигна рамене, а сините й като незабравки очи се вгледаха в очите на Поаро. Той си спомни безупречната й игра от първото си посещение и несръчните опити на съпруга й. Жена над средното равнище — но лишена от всякаква човещина.
Тя каза:
— Състрадание? За това жалко интригантско мишле? — Презрението й прозвуча с пълна сила.
Еркюл Поаро изрече бавно:
— Аз мисля, мадам, че вие сте се грижили в живота си само за две неща. Едното е вашият съпруг.
Видя устните й да потрепват.
— А другото — продължи Поаро — е вашата градина.
Огледа се наоколо. Погледът му като че ли искаше да се извини на цветята за това, което бе извършил и което щеше да извърши.