Поаро погледна въпросително към двамата и Алоуей започна да разказва историята.
— Естествено вие разбирате, че всичко това е поверително, мосю Поаро. Понесохме изключително сериозна загуба. Откраднаха ни плановете на новата подводница от типа „Z“.
— Кога стана това?
— Тази вечер — преди по-малко от три часа. Можете да си представите, мосю Поаро, колко голямо е нещастието. Необходимо е загубата да не се разгласява публично. Аз ще ви предоставя фактите колкото може по-кратко. Мои гости за уикенда са адмиралът тук пред вас, съпругата и синът му, и мисис Конрад, известна дама в лондонското общество. Дамите отидоха да си легнат рано — около десет часа; така направи и мистър Ленърд Уиърдейл. Сър Хари остана тук долу, за да обсъдим конструкцията на този нов вид подводница. Затова аз помолих мистър Фицрой, моя секретар, да вземе плановете от сейфа там в ъгъла и да ги подреди заедно с някои други документи, които имат отношение към въпроса. Докато той вършеше това, ние с адмирала се разходихме нагоре-надолу по терасата, като пушехме пурите си и се наслаждавахме на топлия юнски въздух. Довършихме пурите и разговора си и решихме да се заловим за работа. Когато се обръщахме в далечния край на терасата, стори ми се, че видях една сянка да се измъква от френския прозорец тук, да прекосява терасата и да изчезва в мрака. Не обърнах голямо внимание на това, защото знаех, че Фицрой ще бъде в тази стая и никога не бих допуснал, че нещо може да се случи. Аз, разбира се, напълно съзнавам вината си. Като се връщахме по терасата, ние влязохме в тази стая през прозореца точно в момента, в който Фицрой влизаше в нея от преддверието.
„Взе ли всичко, което ни е нужно, Фицрой?“ — попитах го аз.
„Мисля, че да, лорд Алоуей. Книжата са на бюрото ви“ — отговори той. После пожела на двама ни лека нощ.
„Чакай един момент — казах аз и се упътих към бюрото. — Може да поискам нещо, за което не съм ти споменал.“ Прегледах набърже книжата, които бяха на бюрото ми.
„Забравил си най-важните, Фицрой — казах аз. — Плановете на подводницата!“
„Плановете са най-отгоре, лорд Алоуей.“
„О, не, не са“ — отвърнах аз, като прелистих отново книжата.
„Но аз ги оставих там само преди миг!“
„Само че сега ги няма“ — казах аз. Фицрой се приближи със смутено изражение на лицето. Случилото се изглеждаше невероятно. Преровихме книжата на бюрото; търсихме ги в сейфа; накрая трябваше да приемем, че плановете наистина ги няма — изчезнали са в краткия интервал от около три минути, през което време Фицрой е отсъствал от стаята.
— Защо той е излизал от стаята? — бързо попита Поаро.
— И аз му зададох този въпрос! — възкликна сър Хари.
— Оказа се — каза лорд Алоуей, — че точно когато е довършил подреждането на книжата на бюрото ми, е бил стреснат от женски писък. Втурнал се в преддверието. На стълбите видял прислужницата французойка на мисис Конрад. Момичето изглеждало пребледняло и силно разстроено. То казало, че е видяло призрак — висока фигура, облечена от глава до пети в бяло, която се движела безшумно. Фицрой се присмял на страховете му и му рекъл с що-годе любезни думи да не проявява глупост.
После се върнал в тази стая точно когато ние влизахме през прозореца.
— Всичко изглежда съвсем ясно — каза замислено Поаро. — Единственият въпрос е дали прислужницата е замесена? Дали тя е изпищяла нарочно, подучена от своя съучастник, който се е навъртал отвън или просто е чакал някъде с надеждата да му се предостави благоприятен случай? Предполагам, че е бил мъж — не сте забелязали жена, нали?
— Не мога да ви кажа, мосю Поаро. Това беше просто… сянка.
Адмиралът така странно изсумтя, че не можеше да не привлече вниманието на всички.
— Струва ми се, че мосю адмиралът има да ни каже нещо — рече Поаро с лека усмивка. Вие видяхте ли тази сянка, сър Хари?
— Не, не я видях — отвърна запитаният. — И Алоуей не я видя. Изшляпа клон на дърво или нещо подобно, а после, като открихме кражбата, той бързо реши, че е видял някой да прекосява терасата. Въображението го е подвело, това е всичко.
— Не минавам за човек с твърде развито въображение — заяви лорд Алоуей с лека усмивка.
— Глупости, всички имаме въображение. Винаги сме склонни да вярваме, че сме видели повече, отколкото е било всъщност. Цял живот съм прекарал по моретата и имам по-сигурни очи от всеки, който живее на сушата. Гледах право към терасата и щях да видя същото, ако действително е имало нещо.