— Какво ще кажете за сто лири? Слушайте, наистина ще ги направим сто… И ще публикуваме снимката ви.
— Не — отсече Джейн. — Тази идея не ми допада.
— Така че можете да ни оставите на спокойствие — намеси се Норман Гейл. — Мис Грей не желае да бъде безпокоена повече.
Младият мъж се обърна с надежда към него.
— Вие сте мистър Норман Гейл, нали? Слушайте, мистър Гейл, след като мис Грей изпитва притеснения, защо не опитате вие? Петстотин думи, не повече. И ще ви платим това, което предложих на мис Грей… Предложението е добро, защото един разказ, написан от жена, винаги е по-вълнуващ за читателя и по-скъпо платен. За вас това е много добра възможност.
— Не я желая. Няма да напиша нито ред за вас.
— Освен доброто заплащане, трябва да помислите и за рекламата… Издигащ се млад професионалист… Брилянтна кариера напред… Всичките ви пациенти ще го прочетат.
— Точно от това се страхувам — отговори Норман Гейл.
— В наши дни човек не може да стигне далеч без реклама, мистър Гейл.
— Може би е така, но зависи от рекламата. Надявам се, че не всичките ми пациенти четат вестници и че ще продължат да идват при мен. А ако научат, че съм забъркан в разследване за убийство… Е, получихте отговор и от двама ни. Ще си тръгнете ли тихо и мирно или трябва да ви изритам през вратата?
— Няма защо да се ядосвате — отговори младият мъж, без да обърне никакво внимание на заплахата. — Желая ви приятна вечер. Обадете ми се в редакцията, ако промените решението си. Ето визитната ми картичка.
Журналистът излезе развеселен от чайната и си мислеше: „Не беше зле. Ще стане добро интервю“.
И наистина в следващия брой на „Уийкли Хоул“ се появи колона с мнението на двама от свидетелите на тайнственото убийство в самолета. Мис Джейн Грей била заявила, че е твърде разстроена, за да може да разговаря за случилото се — за нея то било ужасно сътресение и не желаела да си го припомня. Мистър Норман Гейл говорил надълго и нашироко за отражението, което би могло да има върху кариерата на един млад човек подобно забъркване в криминален случай, дори той да няма никаква вина. Мистър Грей шеговито изразил надеждата, че някои от пациентите му четат само светската хроника, така че без да подозират най-лошото, ще продължат да се подлагат на изпитанията на зъболекарския му стол.
Когато младият журналист си отиде, Джейн попита:
— Чудя се защо ли не е отишъл при по-важните свидетели?
— Те са останали за по-добрите от него, предполагам — отговори Норман мрачно. — Може би вече е опитал, но е ударил на камък.
Той остана мълчалив и намръщен известно време, след това каза:
— Джейн… Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш нищо против? Кой според теб е убил мадам Жизел?
— Нямам никаква представа.
— А замисляла ли си се? Сериозно, искам да кажа?
— Не, не съм. Мислех само за собственото си участие във всичко това и се тревожех малко. Не съм се питала наистина кой… кой от останалите го е направил. Дори не си давах сметка, че убиецът трябва да е някой от тях.
— Следователят го каза пределно ясно. Аз съм сигурен, че не съм аз и съм сигурен, че не си ти, защото… защото през повечето време те гледах…
— Да — отвърна Джейн. — Аз също съм сигурна, че не си го извършил ти… поради същата причина. И разбира се, сигурна съм, че не съм го извършила аз. Значи трябва да е някой от останалите… Но не знам кой. А ти?
— Аз също.
Норман Гейл се замисли, сякаш се мъчеше да реши заплетен ребус. Джейн продължи:
— И не виждам как бихме могли да знаем. Искам да кажа… че не сме видели нищо… поне аз… Ти видя ли?
Гейл поклати глава.
— Не, абсолютно нищо.
— Ето това изглежда така ужасно странно. Ти няма как да си забелязал каквото и да било… седеше с гръб към мадам Жизел… Но не и аз. Гледах точно към пътеката. Искам да кажа, бих могла да…
Тя млъкна и се изчерви. Спомни си, че погледът й през повечето време беше прикован към синьо-лилавия пуловер и че умът й далеч не беше склонен да възприема заобикалящата я действителност, защото беше съсредоточен преди всичко върху личността на човешкото същество в пуловера.
Норман Гейл мислеше: „Чудя се какво ли я кара да се черви така… Тя е чудесна… Ще се оженя за нея… Да, наистина… Но няма полза да гледам прекалено далече напред. Трябва да намеря подходящ претекст да я виждам често. Това убийство изглежда ще свърши добра работа… Освен това мисля, че няма да е зле да предприема нещо… Този нахален журналист и глупавата му реклама…“
На глас каза:
— Хайде да помислим малко. Кой я е убил? Да вземем всички един по един… Стюардите?
— Не — отговори Джейн.
— Съгласен съм. Жените от другата страна на пътеката?