— Не мисля, че дама като лейди Хорбъри би имала нужда да убива когото и да било. А другата, мис Кър… Тя е истинска аристократка и в никакъв случай не би посегнала на една възрастна французойка. Сигурна съм в това.
— Значи остават обикновените простосмъртни. Предполагам, че си права, Джейн. Да вземем мустакатия. Според съдебните заседатели от предварителното следствие той е най-вероятният извършител… така че според мен всяко подозрение отпада. Докторът? Струва ми се, че човек като него не би го направил.
— Да — съгласи се Джейн. — Ако е искал да я убие, щеше да използва нещо, което да не може да се установи при изследванията. Никой нямаше да разбере как е станало.
— Да-а-а — каза Норман неуверено. — Тези отрови без вкус и мирис, чието присъствие не може да се установи, са много удобни, но се съмнявам, че подобни неща съществуват. Какво ще кажеш за онзи дребния, който призна, че има такава индианска тръба?
— Изглежда доста подозрително… Все пак той е симпатичен човек, а и спокойно можеше да не каже, че притежава подобно нещо. Струва ми се, че не е той.
— След това Джеймсън… не, как му беше името? Райдър?
— Да, може и да е той.
— И двамата французи.
— За мен те са най-вероятните убийци. Пътували са по разни странни места… Освен това може да са имали и причина, за която ние с теб не знаем нищо. Стори ми се, че по-младият изглеждаше много разтревожен и смутен.
— Всеки би изглеждал разтревожен, ако е извършил убийство — отбеляза мрачно Гейл.
— Все пак беше симпатичен — каза Джейн. — А баща му беше мил. Надявам се да не са те.
— Изглежда не напредваме много бързо — отбеляза Норман Гейл.
— Не виждам как би могло да е иначе, след като не знаем нищо за убитата. Имала ли в врагове? Кой ще наследи парите й? Всичко това е много важно.
— Значи смяташ, че това, което правим сега, е напразно? — попита Норман замислено.
— Нима не е? — каза Джейн хладно.
— Не съвсем. — Гейл се поколеба и продължи бавно: — Имам чувството, че може да е от полза…
Джейн го изгледа с любопитство.
— Убийствата — каза Норман Гейл — не засягат само жертвата и престъпника. Засягат и невинните. Ти и аз сме напълно невинни, но сянката на убийството ни докосна. Ние не знаем как тази сянка ще се отрази на по-нататъшния ни живот.
Джейн иначе беше спокойна и трезвомислеща, но сега изведнъж потрепери.
— Не говори така — каза тя. — Караш ме да се страхувам.
— Аз също се страхувам — отвърна Гейл.
Глава шеста
Консултация
Еркюл Поаро се приближи до приятеля си инспектор Джеп. Той му се усмихна широко.
— Здравей, старче! Май си изкара акъла да не те заключат в ареста?
— Боях се — отговори Поаро мрачно, — че нещо такова би се отразило зле на професионалната ми репутация.
— Е — продължи да се усмихва Джеп, — понякога и детективите се оказват престъпници. Поне в книгите.
До тях се приближи висок, слаб мъж с меланхолично, интелигентно лице. Джеп го представи:
— Това е мосю Фурние от френската полиция. Изпратен е, за да ни окаже съдействие по този случай.
— Мисля, че съм имал удоволствието да се запозная с вас преди няколко години, мосю Поаро — каза Фурние, поклони се и стисна ръката му. — Освен това за вас ми е говорил мосю Жиро.
На устните му се появи едва доловима усмивка. Поаро, за когото не бе трудно да си представи с какви думи го е описал Жиро (сам той подигравателно наричаше Жиро „човекът хрътка“), също си позволи да се усмихне дискретно в отговор.
— Предлагам ви, господа — каза Поаро, — да дойдете да обядваме заедно в апартамента ми. Вече поканих мосю Тибо. Тоест, ако вие и приятелят ми Джеп нямате нищо против да ви съдействам.
— Разбира се, че не, старче — каза Джеп и го тупна поривисто по рамото. — Нямаме тайни от теб.
— За нас наистина ще бъде чест — промърмори французинът церемониално.
— Виждате ли — продължи Поаро, — както казах на една млада дама току-що, трябва да очистя това петно от името си.
— Съдебните заседатели май наистина не харесаха вида ти — каза Джеп и отново се ухили. — Заключението им беше най-хубавата шега, която съм чувал от години.
По всеобщо съгласие докато траеше хубавият обяд, който дребният белгиец осигури на приятелите си, за убийството не стана дума.
— В края на краищата се оказва, че и в Англия е възможно да се нахраниш добре — промърмори Фурние доволно и деликатно се възползва от клечката за зъби, предвидливо осигурена от Поаро.
— Чудесен обяд, мосю Поаро — отбеляза Тибо.
— Малко приличаше на френски, но иначе беше дяволски добър — съгласи се Джеп.