— В това има доста истина — съгласи се Фурние.
— Единственото, което би било трудно да се обясни, е защо той не е твърдял още от самото начало, че жената е умряла от естествена смърт, например от сърдечен пристъп?
Поаро се изкашля. Другите двама го погледнаха въпросително.
— Предполагам — каза той, — че именно това е било първото… как да се изразя… впечатление на доктор Брайънт. В края на краищата, изглеждаше, че мадам Жизел е умряла от естествена смърт… Дори от ужилване на оса… Имаше оса, нали помните?
— Едва ли ще мога да забравя тази оса — вметна Джеп. — Непрекъснато слушам за нея.
— Както и да е — продължи Поаро. — Аз забелязах фаталния шип на пода и го вдигнах. Едва след като го открихме, стана ясно, че е извършено убийство.
— Шипът е щял да бъде открит при всички случаи.
Поаро поклати глава.
— Убиецът би могъл да го вземе незабелязано.
— Брайънт ли?
— Брайънт или някой друг.
— Хм! Доста рисковано.
Фурние не се съгласи.
— Сега може би изглежда така — каза той — защото знаем, че става дума за убийство. Но ако се беше заговорило, че жената е умряла от сърдечен пристъп, кой щеше да забележи и кой щеше да се замисли, ако някой бе изпуснал носната си кърпа и след това се бе навел, за да я вдигне?
— Така е — съгласи се Джеп. — Е, според мен Брайънт определено е в списъка на заподозрените. От мястото му е възможно да се изстреля шипът по диагонал през пътеката… Но защо никой не го е видял? Няма да навлизам отново в това. Който го е направил, въобще не е бил забелязан.
— А за това, предполагам, трябва да има причина — каза Фурние и се усмихна. — И тази причина, доколкото мога да съдя, би заинтересувала мосю Поаро. Имам предвид психологическа причина.
— Продължавайте, приятелю — каза Поаро. — Това, което казвате, е интересно.
— Ако пътувате с влак и минете покрай горяща къща, всички погледи ще бъдат насочени към прозореца — обясни Фурние. — Вниманието на всички ще се насочи към пожара. В подобен момент един човек може да наръга друг дори с нож и едва ли някой ще обърне внимание.
— Това е така — съгласи се Поаро. — Помня един от моите случаи… Отровителство… Тогава се случи точно така. Както казвате вие, имаше психологически фактор. Ако успеем да установим, че нещо подобно е станало и на „Прометей“…
— Ще можем да разберем, ако разпитаме пътниците и стюардите — каза Джеп.
— Така е. Но ако е имало нещо подобно, логически следва, че го е предизвикал убиецът. Трябва да е бил в състояние да предизвика нужния ефект у останалите.
— Точно така — съгласи се французинът.
— Отбелязвам си това като въпрос при бъдещите разпити — каза Джеп. — Сега стигаме до място номер осем. Даниъл Майкъл Кланси.
Произнесе името с нещо като наслада.
— Според мен той е най-вероятният убиец. Какво е по-лесно за един писател на криминални романи от това, да симулира интерес към змийските отрови и да накара някой нищо неподозиращ химик да му даде някоя от тях?
Не забравяйте, че той е минал покрай мястото на мадам Жизел — единствен от всички пътници.
— Уверявам ви, приятелю, че не съм забравил това — каза Поаро натъртено.
Джеп продължи:
— Той би могъл да пусне в действие тръбата от съвсем малко разстояние, без да има нужда от никакъв „психологически фактор“, както се изразявате. И е имал прекрасна възможност да го направи незабелязано. Не забравяйте, че е много добре запознат с този тип оръжия, той сам призна.
— Което подтиква към размисъл.
— Чиста хитрина — възрази Джеп. — А що се отнася до тръбата, която показа днес, откъде може да сме сигурни, че е същата, която е купил преди две години? Всичко това ми изглежда доста странно. Не мисля, че е здравословно за човек, който непрекъснато мисли за престъпления и криминални романи, да се запознава безразборно с разни действителни случаи. Могат да му хрумнат какви ли не идеи…
— За един писател определено е необходимо да има идеи — възрази Поаро.
Джеп отново се обърна към скицата на масата.
— На място номер четири е бил Райдър. Това е седалката точно пред убитата. Не смятам, че е той. Но не можем да го изключим автоматично. Той е ходил до тоалетната. На връщане би могъл да изстреля шипа от много близко разстояние, само че пред очите на двамата археолози. Те няма как да не са забелязали подобно нещо.
Поаро поклати замислено глава.
— Изглежда не познаваш археолозите — каза той. — Ако тези двамата са били погълнати от някакъв разговор… Е, добре, приятелю, мога да те уверя, че не биха обръщали особено внимание на околния свят. Предполагам, че са се пренесли някъде около пет хиляди години преди Христа. Хиляда деветстотин тридесет и пета след Христа за тях просто не е съществувала.