Глава девета
Елиз Грандие
На следващата сутрин времето беше толкова хубаво, че дори Еркюл Поаро трябваше да признае, че стомахът не му създаваше никакви проблеми.
Летяха за Париж с полета в 8:45.
Освен Поаро и Фурние в салона имаше още седем или осем пътници. Французинът използва времето, прекарано в самолета, за да направи някои експерименти. Той извади от джоба си малка бамбукова тръбичка и на три пъти докато пътуваха я долепи до устните си и я насочи в определена посока. Първия път се изправи и се обърна назад над облегалката, а втория само леко изви глава настрани. Третия път опита, когато се връщаше от тоалетните. И трите пъти изумените погледи на някои от пътниците се вторачваха в него. При последния опит вече всички го гледаха.
Фурние седна на мястото си обезкуражен, а радостното лице на Поаро не го развесели кой знае колко.
— Забавно ви е, приятелю — забеляза французинът. — Но сте съгласен, че трябва да направим експерименти, нали?
— Очевидно! Дори се възхищавам от идеята ви. Нищо не може да се сравни с нагледната демонстрация. Опитахте се да влезете в ролята на убиеца с тръбата и резултатът е повече от ясен — всички ви видяха.
— Не всички.
— Да, в известен смисъл сте прав. При всеки опит имаше по някой, който не можеше да ви види, но ако искате успешно да извършите подобно убийство, това съвсем не е достатъчно. Трябва да сте напълно сигурен, че никой няма да ви види.
— А при нормални обстоятелства това е невъзможно — забеляза Фурние. — Продължавам да твърдя, че е станало нещо необичайно… Психологически фактор! Нещо друго трябва да е привлякло вниманието на всички в онзи момент.
— Нашият приятел инспектор Джеп ще проучи този въпрос много внимателно.
— Съгласен ли сте с мен, мосю Поаро?
Поаро се поколеба за миг и отговори бавно:
— Съгласен съм… Фактът, че никой не е забелязал убийството, трябва да има някакво психологическо обяснение… Но мислите ми са насочени в малко по друга посока… Имам чувството, че видимите факти в този случай са заблуждаващи. Затворете очите си приятелю, вместо да ги отваряте широко. Използвайте очите на ума си, не на тялото. Да оставим малките сиви клетчици на мозъка да работят… Нека те ни кажат какво всъщност се е случило…
Фурние го изгледа с любопитство.
— Не разбирам, мосю Поаро.
— Защото се опирате на нещата, които сте видели. Понякога наблюдението може да ни заблуди.
Фурние поклати отново глава и разпери ръце.
— Предавам се. Не мога да ви разбера.
— Общият ни приятел Жиро би ви посъветвал да не обръщате внимание на моите приумици. „Ставай и се залавяй за работа — обича да казва той. — Да седиш на стола и да размишляваш е метод, който повече подхожда на някой старец на преклонна възраст.“ А аз казвам, че младото ловджийско куче понякога толкова се увлича в преследването на миризмата, че подминава дивеча… Дирята отвлича вниманието му от главното… Ето това не бива да забравяме никога…
Поаро се отпусна назад и затвори очи, сякаш потънал в мисли, но пет минути след това беше повече от ясно, че спи.
След кацането в Париж те веднага отидоха на „Рю Жолиет“ номер 3.
Улицата се намираше на юг от Сена. Къщата с нищо не се отличаваше от другите къщи наоколо. Посрещна ги един застаряващ портиер, който изгледа Фурние намръщено.
— Пак ли полицията! Само неприятности! Този дом ще започне да се ползва с лошо име!
И се прибра с мърморене в стаята си.
— Да се качим в кабинета на мадам Жизел. На първия етаж е — каза Фурние.
Той извади ключ от джоба си и обясни, че от съображения за сигурност френската полиция е заключила и запечатала външната врата, докато не приключи разследването в Англия.
— Боя се — завърши той, — че тук няма нищо, което да ни е от полза.
Той махна печатите, отключи вратата и влязоха. Кабинетът на мадам Жизел се помещаваше в малък непроветрен апартамент. В ъгъла имаше старомоден сейф, имаше още канцеларско бюро и няколко стола с протрита тапицерия. Единственият прозорец беше мръсен и сякаш не бе отварян от построяването на сградата.
Фурние се огледа и сви рамене.
— Виждате ли? — каза той. — Няма нищо интересно. Абсолютно нищо.
Поаро отиде зад бюрото, седна на стола и погледна Фурние. След това опипа леко дървената повърхност на плота и отдолу.
— Тук има звънец — отбеляза той.
— Да, звъни при портиера.
— Аха. Разумно приспособление. Не е изключено клиентите на мадам Жизел от време на време да са буйствали.
Той отвори чекмеджетата. В тях имаше канцеларски материали, календар, писалка и моливи, но никакви документи.
Поаро само хвърли бегъл поглед.
— Няма да ви обиждам, приятелю, с щателно претърсване. Едва ли има нещо интересно, което да не сте открили, сигурен съм. — Той погледна сейфа. — Не е много надежден, нали?